— Значи сега съм магьосник? — зарадва се Трикс.
— Не. Чирак. Но много талантлив. Какво смяташ да правиш, Трикс?
За момент Трикс се замисли, а след това попита:
— Аз?
— Правилен въпрос — кимна Лапад. — Именно ти. С Тиана, нали вече си я забъркал в тази каша. И с Халанбери, разбира се.
— За какво ми е той? — възмути се Трикс. — Страхотен е, но е още малък и малко неща умее. А вие няма ли да ни помогнете, учителю?
— Не мога — тъжно каза Лапад. — Крал Маркел строго забрани на всички рицари, алхимици и магьосници да се намесват във вътрешния конфликт на Самаршан.
— Аха… — замислено каза Трикс. — А аз, колко удачно, не съм магьосник…
— Точно така — потвърди Лапад. — Затова можеш да опиташ… да направиш нещо.
— А поне съвет? — с надежда попита Трикс.
— Какво има тук да се съветва? — сви рамене Лапад. — Ще трябва да се отвори вълшебната врата и да проникне в подземното царство на пустинните гноми. В това ще ви помогна. Там разберете източника на силите на Алхазаб — тук вече сами. Е, и победете Прозрачния бог!
— Ще се постарая, учителю — твърдо каза Трикс.
— И не си мисли, че се възхищавам на твоя героизъм! — твърдо каза Лапад. — За нас, магьосниците, героизмът и саможертвата — може да се каже, са нещо обичайно и ежедневно. Е, да отидем под тентата. Как мразя тази жега!
Трикс отлично си спомняше, че в допълнение към жегата магьосникът мразеше студа, дъжда, кишата, мъглата, снега и като цяло всяко време, което не беше отделено от него от стената на вълшебната кула. Но благоразумно не го спомена, а просто последва Лапад.
Някога тази кула сигурно е била бяла. Но вековете и хилядолетията, преминали над развалините на града, бяха превърнали мраморните стени в сиво-жълти, разядени от множество дупки и пукнатини, руини. Горната част на кулата отдавна се беше срутила и свлякла долу. Само една стена беше останала недокосната — снежнобяла, гладка, излъскана до блясък, тя веднага привличаше погледа. Дори и в оранжевата светлина на залязващото слънце мраморът сияеше с девствена чистота.
— Магия — каза Лапад. — Защитава входа към подземното царство на гномите. Някога народът на Самаршан живеел дотолкова в мир и съгласие с пустинните гноми, че входът към подземното царство започвал директно от Столицата…
— А какво се случило после? — попита Трикс, изгарящ от любопитство.
— Ами каквото обикновено се случва, предполагам. Скарали се за митата, започнали да се обиждат, самаршанци сложили кожедерски цени на храната за гномите, те пък като отмъщение отбили подземните води от напоителните системи, земеделието западнало, езерата пресъхнали, хората избягали и пустинята погълнала града…
— Когато тук правехте разкопките, отворихте ли тази врата?
— Не, разбира се — ухили се магьосникът. — Първо, не можахме да разгадаем тайната й. Второ, дори и не опитахме. Колко ли страшни тайни могат да се крият в изоставен подземен град? А ако не е изоставен, тогава гномите изобщо няма да се зарадват на посещението ни.
Всички търпеливо зачакаха. Лапад въздъхна, извади от джоба на мантията си вече запалена лула и седна на камъка.
— Трябва да се попуши — каза той и с леко отвращение погледна лулата. — Прекалих с пушенето на капитула, смятах, че поне месец няма да посегна към нея…
— Тогава защо изобщо пушите? — изненада се Тиана. — Това е вредно.
— Традиция — поясни Лапад. — Преди да се отвори вход към тайнствено подземие, магьосникът трябва да изпуши няколко лули и замислено да гледа тайнствените символи, гравирани върху камъка…
— Но тук няма никакви символи — отбеляза Трикс.
— О! — Лапад тържествено вдигна пръст. — Именно!
Известно време всички пазеха мълчание и гледаха бялата стена. Лапад пушеше. Трикс почтително наблюдаваше учителя. Тиана разпери бродираната със скъпоценни камъни рокля на камъните, полюбува й се, след което я прибра обратно. Халанбери просто скучаеше — отначало тихо, а след това започна да загребва с крак пясък и да го подхвърля във въздуха.
Лапад направи във въздуха две димни колелца, след това два квадрата, триъгълник и ромб.
Халанбери започна да се придвижва навътре в руините, като не спираше да рита пясък. Тиана неодобрително погледна брат си, но той се престори, че не забелязва, и напротив, загреба още повече пясък.