След няколко мига стана ясно, че от просторната пещера с езерото те бяха попаднали в широк коридор с видимо изкуствен произход. За това подсказваха: равните, изсечени с простовато изящество стени; постлания със старателно наредени гладки камъни под; инкрустираният с полускъпоценни и декоративни камъни таван; стърчащите от стените светилници с форма на бронзови русалки, в чиито отворени уста гореше газ със синьо-зелена светлина; както и седемте гнома с кирки на рамото, които вървяха срещу тях.
Виждайки тичащият към тях Халанбери и следващите го Трикс и Тиана, гномите веднага спряха и построиха прочутата в цял свят гномска копа — най-малкият застана отпред, за да отреже краката на противника, а други трима се покатериха на раменете на другарите си, за да се изравнят по височина с врага, и стиснаха кирките в готовност. Конструкцията наистина напомняше на малка бронирана копа, израснала изненадващо в тунела. Казваха, че в подобен боен строй гномите са в състояние да се бият по цял ден от зори до здрач, за което значително способства популярната сред техните деца игра „на кавалерия“.
Осъзнавайки, че сега може да започне кървава битка, при това гномите са много устойчиви към бойна магия, а доспехите и брадите ще ги предпазят дори от най-добрата бойна метла, Трикс с отчаяно усилие догони Халанбери, сграбчи яката му и го спря. Седем чифта предпазливи очи недоверчиво гледаха Трикс над буйните бради и гъстите вежди. Остро наточените кирки проблясваха в пламъците на светилниците. От устата на един от гномите стърчеше недоядено парче сушено месо, което донякъде намаляше цялостния патос на картинката, но той енергично работеше с челюсти по този проблем.
Като цяло Трикс беше добре разположен към гномите, много по-добре, отколкото към прекалено надутите елфи. В допълнение, славният рицар Паклус, при когото той известно време (малко повече от ден) служи като оръженосец, беше четвърт гном — и беше славен дребосък. Бедата беше в това, че много малко се знаеше за гномите в кралството (както и в Самаршан, впрочем). Те охотно търгуваха с хората и се биеха с удоволствие, но в градовете се заселваха рядко, още по-рядко се сродяваха с хора, а в своите подземни градове допускаха много, много неохотно. Малкото подробни описания на гномския живот и обичаи, писани от пътешественици и търсачи на приключения, изглеждаха доста правдоподобни, но, за съжаление, в почти всичко си противоречаха. Според един трактат, може би най-известният и авторитетен, при среща с враждебно настроени гноми трябва веднага да клекнете, за да сте по-ниски от тях, и по този начин да покажете дружелюбието си. Но друг, не по-малко авторитетен източник твърдеше, че подобен жест само ще обиди и разгневи гномите, така че трябва да се изправите възможно най-много и дори е желателно да си сложите висока шапка на главата, защото гномите се страхуват да нападат тези, които са по-високи от тях.
Затова Трикс се поколеба, без да знае дали да клекне или да се изправи, и пропусна момента първи да започне разговор. Започна го Халанбери, крещейки радостно:
— Гномчета!
Очите на гномите станаха стъклени. Трикс с ужас си спомни, че в едно нещо всички изследователи бяха съгласни — при общуване с гноми не трябва да се използват никакви умалителни думи. И още повече такива, които се отнасят за самите гноми, като „гномчета“, „ръчички“, „брадички“…
— Наистина ли живеете тук? — продължи да бъбри Халанбери. — Нали ще ни помогнете, аха? Ние тук се загубихме! А вие нали всичко-всичко тук знаете! Ой, какви красиви доспехи имате… а с тези кайлове сигурно всеки камък може да се разцепи?
Изведнъж лицата на гномите омекнаха. Разбира се, по отношение на лицата на гномите тази дума може да се използва относително — това е същото като да се каже, че варовикът е по-мек от гранита. Разбира се, че е по-мек, но все пак не е перо.
— Може, малко човече — с неочаквано приятен и мек глас каза застаналият отпред гном. На ръст той беше точно колкото Халанбери. — Това е универсален инструмент за битка и копане в планината, изработен от легирана молибденова стомана, с куха тръбна дръжка, подсилена отвътре с ребра за по-голяма якост. Обикновено хората го наричат кирка… но ние предпочитаме добрата стара дума „кайло“.
— Аха! На мен също повече ми харесва „кайло“ — кимна Халанбери. — Толкова е… твърдо. Респектира.
Гномите, стоящи отзад, свалиха кирките (извинете — кайловете) и се придвижиха напред. А Халанбери продължаваше:
— Кажете ми, защо всички имате двузъби кайлове? Нали камъкът се разбива по-удобно с чук.