На Трикс му стана неудобно за непознатия учител. Той се прокашля и каза:
— Знаеш ли, познавам един човек… той е от гилдията на майсторите на каруци. Занимава се с всевъзможни механични приспособления за облекчаване на кухненската работа. Искаш ли да те запозная с него? Сега се кани да отвори верига от магазини за бързо хранене. Гарантирам, че твоята месомелачка много ще му хареса!
— Това е при вас, в кралството… — въздъхна Груя. Но очите й светнаха.
— Не можеш ли да отидеш там?
— Аз? — Груя се поколеба. — Само ако гномите се научим на магия. Или докажем, че това е невъзможно. Целият ни народ е дал клетва, че няма да мръднем оттук, преди да изясним този въпрос.
— Разбирам — кимна Трикс. — А ти… ти самата какво би искала? Да се научиш?
— Магията е нещо страхотно — каза Груя. — И е обидно, честно казано, че гномите не могат да правят заклинания. Но пък можем да правим много други неща, нали? А колкото до мен, по-добре да въртя кайлото си в забоя или да майсторя нещо в работилницата, отколкото да мисля за разни заклинания!
Трикс замислено кимна.
Точно в този миг часовете в училище свършиха и гномските деца се изсипаха на площада. Тиана умилено ахна и приклекна, за да не смущава децата с ръста си. Впрочем, малките гномчета (най-високото от тях едва достигаше ръста на Халанбери) не бяха нито изплашени, нито смутени. Гостите веднага бяха плътно наобиколени от мънички брадати човечета (при момичетата брадите бяха сплетени на плитки и украсени със скъпоценни камъни, а при момчетата имаше вплетени искрящи зъбни колелца и винтчета). Хлапетата ги хващаха за ръцете, докосваха дрехите им и говореха, говореха безспирно:
— Наистина ли сте човеци? Предполагам, че сте човеци, защото гномите не ставаме толкова високи. Ако бяхте по-ниски, бихте могли да сте гноми, на които брадите им са окапали поради болест, но вие сте високи. Значи сте човеци!
— Вижте какво кайло имам! Сам го направих, в часа по изработка на инструменти. Хубаво е, че имахме урок по изработка на инструменти, ако имахме урок по рудодобив, тогава нямаше да направя такова кайло!
— Можете ли да правите магии? Ние не можем, но се учим. А човеците могат. Ако бях човек, нямаше да ми се налага да уча, нали?
Тиана плесна с ръце и възкликна:
— Колко са разсъдливи! Колко са умнички!
Трикс беше съгласен с нея, гномските деца наистина бяха сериозни не за възрастта си. Но нещо в думите им го смущаваше. Въпреки че говореха правилно и умно, оставяха някакво странно чувство — сякаш в крайна сметка не казваха нищо!
За щастие от училището излезе гном-учител, каза на децата, че междучасието свършва, и ги вкара обратно. А Трикс, Тиана и Халанбери своята продължиха пътя си със своята придружителка.
До вечерта успяха да видят още много интересни неща — подземни ферми, където се развъждаха скачащи мишки; работилници, където режеха скъпоценни камъни и изработваха бижута от тях; механичен завод, в който се правеха всевъзможни сложни неща (само в цеха за производство на големи не ги допуснаха); тръби, през които от подземните дълбини до града на гномите идваше запалим газ за осветяване на улиците; паметник на гнома, изобретил кайлото, и още много, много неща — отчасти забавни, отчасти странни и отчасти най-обикновени, каквито имат и хората.
Колкото повече приближаваше вечерта, толкова повече гноми се появяваха по улиците. След приключване на работа, те бързо хукваха към дома да се преоблекат (някои всъщност пренебрегваха преобличането) и тръгваха да се забавляват по улиците. Навсякъде се отваряха бъчонки с бира (Трикс от любопитство и учтивост я изпробва, но гномската бира изобщо не му хареса), на маси се изкарваха закуски и сладкиши. Гърмеше музика, двойки танцуваха, всички се усмихваха един на друг. Навсякъде Трикс, Тиана и Халанбери биваха посрещани като желани гости — обсипваха ги с комплименти, пожелаваха им късмет, потупваха ги по раменете (е, само онези, които можеха да ги достигнат). Като цяло беше прекрасна вечер и на Трикс главата му се замая и без бира — особено когато те с Тиана затанцуваха на един от площадите под одобрителните пляскания на гномите.
И само едно нещо не даваше покой на Трикс — неприятното усещане, че почти е разбрал нещо много важно, но така и не е успял докрай…