Гостите с отворени усти слушаха Хамуд.
— Алхазаб е могъщ воин! — продължи Хамуд. — Лъв в пустинята, орел в планината, тигър в джунглата, акула в моретата и крокодил в блатата! Алхазаб е велик магьосник. От думите на Алхазаб небето трепери, слънцето потъмнява и реките закипяват. Алхазаб е Прозрачният бог. Чест е да служиш на Алхазаб!
Младежите кимнаха.
— Най-големият ми син също служи в неговата армия — гордо каза Хамуд. — Отиде в лагера на Прозрачния бог преди два месеца и за това време успя да се покрие със слава и да спечели всеобщо уважение. Преди два дни при мен пристигна фуражникът на Алхазаб. И каза така — твоят син се сражава добре, всички го обичат и ценят. Дадох на войските на Прозрачния бог пет тлъсти овена!
— Колко леко трябва да е в сърцето на бащата на такъв достоен син! — похвали го Трикс.
Хамуд кимна и каза:
— Отидете в лагера на Прозрачния бог и намерете там Амал, сина на Хамуд. Нека ви уреди добро място във войските на Алхазаб — да се преклони пред него Вселената!
— Благодаря ти, мъдри Хамуд, пастир с напредничави възгледи! — с нежен глас каза Тиан. — Ще се възползваме от любезната помощ на твоя героичен син!
Хамуд ласкаво потупа младежа по рамото и попита:
— Кажи ми, а дали нямаш сестра, която мечтае за простия номадски живот сред безкрайните каменисти степи и безплодните пясъчни пустини, под жарката слънчева светлина и ослепителното блещукане на звездите, в топла семейна обстановка, далеч от безчислените изкушения на селския живот и уморителния труд на солосъбирачите?
— Трудно ми е да огорча, но аз нямам сестра — призна Тиан.
— Няма в света съвършенство… — тъжно въздъхна Хамуд. За щастие, точно тогава старшата му съпруга донесе блюдото с вареното агнешко месо и купички с парченца варено тесто в бульон — това винаги успокояваше добрия пастир.
На следващия ден, рано сутринта, самият Хамуд изпрати гостите на път, снабдявайки ги с твърдо, осолено овче сирене, вода и дори няколко парчета месо.
— Ето в тази посока е оазисът Джем-бил, където се насочва армията на Алхазаб — поясни Хамуд. — След три-четири дни ще стигнете до него, ако късметът е на ваша страна.
— Разбрах — каза Трикс и несъзнателно докосна метлата, която носеше на гърба си. Хамуд беше много изненадан, че младежите носят метли със себе си, които дори макар и полезни в домовете, бяха напълно безполезни в пустинята, единствено учтивостта не му позволяваше да зададе такъв въпрос. Впрочем, като поразмисли, Хамуд разбра, че младежите са взели тези метли от домовете си като спомен за своите майки и дори беше трогнат от такава сантименталност.
— Синът ми се казва Амал — още веднъж напомни Хамуд. — Предайте му поздрави!
— Непременно — обеща Тиан. — Благодаря ти, уважаеми Хамуд!
Пастирът изсумтя, обърна се и закрачи обратно към шатрата. На половината път изведнъж се плесна по челото и възкликна:
— Ама разбира се! Забравих да го попитам дали няма братовчедка!
С тези думи той хукна обратно — но от гостите му вече нямаше и следа. Само две плитки линии в пясъка, сякаш някой е тичал, яздейки пръчка като дете, играещо на конче, а след това е подскочил и… и какво?
Хамуд се замисли. Но от шатрата апетитно ухаеха сутрешните питки, средната му съпруга доеше камилата и млякото звучно падаше във ведрото, а децата, разпалено препирайки се, събираха тор за вечерния огън. Хамуд махна с ръка и отиде при любимите си жени и деца.
Обаче дълго след това, вземайки щипка сол от торбата, за да посоли вареното месо, пастирът въздишаше за нещо свое…
Въпреки че летенето на метла не се харесваше нито на Трикс, нито на Тиана, просто нямаха избор. Не ставаше да вървят по пясъка в продължение на четири дни! Затова, прилепнал плътно към дръжката, Трикс се носеше над дюните — не много високо, на около три метра, така че ако падне, поне да не се притеснява. Редом до него Тиана летеше на своята метла, настанила Халанбери зад гърба си. Дали защото да седиш по дамски беше по-удобно или просто имаше по-добро чувство за равновесие от Трикс, но тя изобщо не изоставаше и дори от време на време го изпреварваше — въпреки допълнителния товар.
Летяха почти до обяд — докато слънцето не започна да напича толкова непоносимо, че се наложи да спрат, след което Трикс се постара и създаде що-годе приличен навес и голяма рогозка от тръстика, за да не ги пари горещият пясък. Под навеса беше по-хладно и всички облекчено се изпънаха на постелката, давайки почивка на скованите си тела. Да летиш на метла изобщо не беше по-леко от ходенето!