— И сме толкова нетърпеливи да му служим, че просто нямаме сили да търпим дългите години на обучение. Искаме по-бързо да станем най-достойните от достойните. Как да го направим? Някакви идеи?
Настъпи тишина. Воините седяха около огъня, почесваха драскотините и синините си, въздъхваха и сбръчкваха чела, но никой не пророни нито дума. Най-силно от всички бърчеше чело Шамад, дори можеше да се чуе как от напрежението скърцат мощните кости на черепа му, но и той не успя да измисли нещо.
— Ще ми позволите ли да предложа една глупава идея? — плахо попита Амал.
— Разбира се! — оживи се Трикс.
— Утре следобед, по заповед на могъщия Алхазаб, ще се проведат традиционните месечни боеве между воини, за всеки желаещ. Победителят ще бъде приет в редиците на Фаворитите, охраняващи бога.
— Къде, къде ще го приемат? — не разбра Трикс.
— Ами първо ги наричаха Гвардия срещу обществени заплахи, а след това Кръгът с гарантирана бдителност. Това е личната охрана на Прозрачния бог.
— Хубава традиция! — зарадва се Трикс.
— Тъй като Прозрачният Бог е най-силният магьосник в света, той няма нужда от магическа защита — предпазливо добави Амал. — И на състезанието Алхазаб лично следи за това боевете да се провеждат без никаква магия.
Трикс кимна. После реши да уточни:
— А какви оръжия може да се използват?
— Всякакви — отговори Амал.
— И това също е хубава традиция! — усмихна се Трикс.
… Когато голяма армия лагерува в пустиня, по обяд много малко хора излизат от шатрите. Патрулите обикалят унило, обвити в бели дрехи от главата до петите (само глупавите северняци се опитват да се съблекат в жегата, жителите на юга знаят, че дрехите предпазват не само от студа, но и от жегата). Тичат по задачи куриери (именно в най-голямата жега на всеки командир му хрумва мисълта: дали да не попитам другия командир как му се отразява тази жега?). Млади воини водят на водопой камили и коне (само за тях е отреден този каторжен труд).
Но днес лагерът на Алхазаб се наслаждаваше на прохлада. Рано сутринта Прозрачният бог излезе от своята шатра, протегна се, погледна към небето и съобщи, че сега ще се появят облаци. Пет минути по-късно някъде откъм морето се появиха облаци. Неведома сила ги подхвана над горещите вълни, събра ги накуп и с дива скорост ги домъкна в пустинята. Ако облаците можеха да мислят и говорят, те искрено биха се възмутили от факта, че им е било предопределено да се стопят над пустинята без следа, подчинявайки се на волята на могъщ магьосник, а не да изживеят своя кратък облачен живот в нормална обстановка.
За щастие облаците са просто съвсем мънички капчици вода и лед във въздуха, така че те не могат нито да мислят, нито да говорят, нито да се възмущават от поведението на Прозрачния бог. Те могат само да долетят и да увиснат над оазиса Джем-бил, където бавно да се изпаряват под лъчите на слънцето, защитавайки войниците на Алхазаб от жегата.
Не че Алхазаб считаше за необходимо да осигури прохлада на воините, които ще се състезават за правото да го охраняват. Ако някой от тях не издържи на горещината и падне мъртъв — сам си е виновен. Но бидейки човек макар и неук, но не глупав, Алхазаб прекрасно разбираше, че сто-двеста зрители, загинали на масово мероприятие, няма как да допринесат за укрепването на авторитета на вожда. Докато навреме призованите или разпръснати облаци — точно обратното.
Затова над оазиса Джем-бил имаше скупчени абсолютно немислими за пустиня облаци, а събралата се да погледа публика се наслаждаваше на прохладата — или плътно се увиваше в бурнусите си, в зависимост от това от коя част от пустинята беше дошла да служи на Прозрачния бог. Междувременно на дъното на пресъхналото езерце, което щеше да се използва за арена, се събираха бойците.
Първият беше воин с прякор Тарантулата. Млад, крехък на вид, той още от дете се калявал с ухапвания от отровни паяци, в резултат на което придобил потресаваща гъвкавост, устойчивост към отрови и пълна нечувствителност към болка. Беше облечен в кожена броня в синьо и червено. Предпочиташе да се бие с две дълги въжета, на чиито краища бяха закрепени тежки топки с шипове.
Втори излезе навъсен здрав планинец, когото всички наричаха Скачащата мишка. Казваха, че усъвършенствал уменията си, като наблюдавал скачащите мишки (от чиито кадифени кожи беше ушита черната му дреха). Най-много предпочиташе ръкопашния бой, но също така прекрасно мяташе камъни и стреляше с прашка.