Третият воин, бивш рицар от кралството според слуховете, се побъркал от жегата и останал завинаги в пустинята. Така и си ходеше в желязна броня, която сваляше много рядко — само ако камилата му повече не издържаше миризмата и започнеше да рита. Но шлемът си Желязоглавият, както го наричаха, не сваляше никога.
Четвъртият беше млад мъж с неизвестен произход, намерен като бебе в яма близо до някакъв малък лагер. Ходеше винаги с червено наметало, в битка също предпочиташе ръкопашния бой и настояваше да го наричат Обикновения човек.
Петият беше мрачен неразговорлив дивак, който никога не се бръснеше и не се подстригваше, облечен в парцаливи дрехи и биещ се със страховити железни ръкавици, от които стърчаха тънки остриета. Заради големия си апетит беше получил прякора Лакомника.
Шестият, когото наричаха Капитана, беше облечен в червено-синя кожена броня, сражаваше се с остър кръгъл щит, подходящ както за защита от удари, така и за мятане по противника.
Такива бяха прославените воини, които претендираха за място сред Фаворитите, охраняващи бога!
И когато до тях на арената излязоха двама хлапаци, макар и облечени в черни дрехи по подобие на прославените в легендите асасини, но въоръжени кой знае защо само с метли, дружен смях разтресе оазиса. Смееха се младите войници, смееха се старите опитни воини, смееха се военачалниците и приближените на Прозрачния бог.
Дори самият Алхазаб си позволи да се усмихне.
— Оттеглете се с достойнство, деца — тихо каза Обикновеният човек. — Престорете се, че сте излезли да изметете арената и си тръгнете. Ако случайно ви осакатят, ще бъде много обидно.
— Ние излязохме да се сражаваме за правото да бъдем в охраната на Прозрачния бог! — гордо отвърна по-големият юноша. — Аз се казвам Три, а приятелят ми — Ти. Ние сме воини и имаме право да се бием на арената!
— Тук е място за истински герои, а не за деца — опита се да ги уговори Тарантулата. Самият той беше не беше много по-възрастен от самоуверените юноши, но се радваше на заслуженото уважение на своите другари.
— Тогава можеш да си тръгнеш! — със звънък глас отговори вторият юноша.
След подобно оскърбление дори добрият Тарантула се отказа от всякакви опити да отрезви хлапаците. Желязоглавият въздъхна тежко изпод шлема си и каза:
— Ех… младост…
Раздаде се ревът на тръби — беше време за схватка.
И в този момент Алхазаб вдигна ръка. Гласът му, усилен с магия, се разнесе над целия оазис:
— Първо, нека се бият тези смели деца. Единият от тях ще влезе в битка с Тарантулата, другият ще започне двубой с Обикновения човек. И… нека сме снизходителни към дързостта на младите.
Тарантулата и Обикновеният човек сведоха глави. Заповедта на Алхазаб беше ясна — да ступат младежите, но да не ги убиват. Одобрителен тътен се разнесе по редиците на номадите — добротата на Прозрачния бог трогна дори суровите сърца на воините на пустинята.
Трикс и Тиана се спогледаха.
— Поемам този в червено и синьо — каза Трикс.
— Те и двамата са в червено и синьо — отбеляза Тиана.
— Вземам този с наметалото — уточни Трикс.
— Тогава за мен е този с въжетата — кимна Тиана.
Двамата прославени воини бавно пристъпиха към младежите. Изведнъж, когато все още ги разделяха десетина стъпки, Тарантулата подскочи и хвърли напред бодливите си топки. Целеше се не в самите момчета (такъв удар лесно би убил някого), а леко встрани, за да може след това с рязко дръпване да ги увие с въжетата като паяжина и да ги събори на пясъка. Тарантулата имаше добро сърце и по възможност предпочиташе да върже врага и да го остави в ръцете на палача, а не сам да го убива.
Но този път при Тарантулата нещо се обърка!
Момчетата дружно вдигнаха метлите си и прихванаха въжетата във въздуха. Рязко дръпване — законтряне — и Тарантулата с изненада осъзна, че всъщност той лети с лицето напред, подчинявайки се на опънатите въжета!
Тарантулата пусна оръжието си, претърколи се по пясъка и вече без да подценява противника, извади два мехура с клей, получен от варени паяци. Едно хвърляне — и лепкавата отровна течност щеше да залее очите на наглите хлапета!
Но метлата в ръцете на Трикс рязко се извъртя и изби мехурите директно в лицето на самия Тарантула! Той изпищя и започна да отделя лепкавия клей от клепачите си. Но Трикс вече се беше завъртял и с всички сили стовари метлата право върху главата на Тарантулата.