— Наистина! — потвърди Халанбери.
Всички дружно се захилиха.
— А вярно ли е, че имат златни зъби?
— Не, зъбите им са обикновени!
Воините се захилиха още по-силно. Трикс и Тиана слязоха и приближиха по-близо.
— А плешиви ли са?
— Не! — запротестира Халанбери. — Някои са с дълги коси, други — с плитки…
Амал, изтривайки избилите от смеха сълзи, се обърна към Трикс:
— Колко е мъдър Всевишният! — възкликна той. — Когато не даде на някого здраво тяло, радваща очите външност или талант за търговия, непременно ще го дари с някаква приятна дреболия в замяна. Например — способността да лъже толкова сладко и красиво, че да се заслушаш!
Трикс облекчено въздъхна.
— Да, вярно е — каза на глас. — И в моя край е така. Онези разказвачи, които са грозни и самотни, говорят за любов. Тези, които са страхливи и не владеят оръжието, възхваляват битките и сраженията. А тези, които са простовати и забавни по природа, говорят за мъдрост и тайните на Вселената.
— Всичко на света е подредено справедливо! — кимна Амал. — Сам кажи, защо му е на един велик воин да възпява смелостта в битка? А на любимец на жените — да се хвали с любовните си победи? Всевишният дава на всеки или способността да прави нещо, или способността да говори красиво за това!
Трикс се почеса по тила. Някак си обидно се получаваше, независимо какво казва Амал…
— Довечера отиваме да охраняваме Алхазаб — каза Трикс. — Може ли да оставим малкия ни приятел с вас? Нали никой няма да го обиди?
— Какви ги говориш — възмути се Амал. — Дори да не се страхувахме от вас, никой няма да обиди дребосъка. Да слушаш истории край огъня е такава радост! Той ще получи най-доброто парче месо и най-добре изпечения сладкиш!
Замълчаха. После Амал въздъхна и каза:
— Ние всички ви завиждаме! Ще охранявате самия Алхазаб…
— Аха — кимна Трикс, като кой знае защо се почувства някак неловко.
— Може би — каза Амал с треперещ глас, — дори ще имате честта… да го защитите от врагове… и да паднете в битка…
— А ти би ли искал да паднеш в битка за Прозрачния бог? — попита Трикс.
— Разбира се! — Амал въздъхна и сведе глава. — Но едва ли ще бъда удостоен с тази чест. Докато се науча да се сражавам добре, Алхазаб вече ще е завладял целия свят!
Трикс кимна замислено. Разбира се, лоялността на войниците към техния командир е похвално и разбираемо. Лош е този генерал, за когото не е готов да умре поне един войник.
Но воините на Прозрачния бог бяха не само готови да умрат за него, те направо мечтаеха за това! Което, разбира се, също се случва — но само ако пълководецът е направил нещо абсолютно невероятно: спечелил е в битка с превъзхождащи го сили на живи мъртъвци, отвоювал е родната земя от коварни нашественици или искрено се е опитвал да предпази своите войници и не ги е изпращал напразно на смърт.
Но нали досега Алхазаб все още не е спечелил нито една голяма битка. Той лесно е побеждавал неподчинилите му се племена, присъединявал е все повече и повече нови територии, но в това нямаше нищо удивително за един могъщ магьосник. Войниците би трябвало да се страхуват от него, да го уважават, може би — да разчитат на лесни победи и богата плячка… но да обичат предводителя си така, че да мечтаят да умрат за него…
— Амал, кажи ми, защо толкова обичаш Прозрачния бог? — попита Трикс.
Противно на опасенията му Амал не се обиди от въпроса и не стана подозрителен. Той се разплу в усмивка като влюбен младеж, който е бил помолен да разкаже за своята любима, и каза:
— Ах, Три, как можеш да не обичаш Алхазаб? В крайна сметка той е не само най-мъдрият, но и най-добрият човек в света. Той иска всички да живеят щастливо, в мир и удовлетворение, за да няма войни, за да могат всички хора да са добри един към друг и да постъпват с ближните си справедливо! Как да не го обичаш?
— Аха… — чувствайки се не на място, отговори Трикс. — Наистина е така.
Караулът около огромната, разкошна шатра на Алхазаб беше под командването на Хамас, най-старият и лоялен съратник на Прозрачния бог, прославил се като пълководец дълго преди Алхазаб да открие своята сила. За разлика от болшинството вождове, които не вярваха в могъществото на Алхазаб и се опитаха да се борят с него, Хамас навреме беше разбрал, че вятърът се е променил — и се закле във вярност на Прозрачния бог заедно с цялото си племе. Казваха, че когато армията на Алхазаб (тогава още доста малка) се приближила до армията на Хамас (и мнозина смятали това за недостоен акт, тъй като бащата на Алхазаб бил приятел с Хамас), той излязъл да посрещне врага, забил дръжката на меча си в пясъка, разкъсал дрехите и оголил гърдите си, след което възкликнал: „Слава на Алхазаб, чиито помисли са чисти като вода и прозрачни като кристал! Слава на Алхазаб, стоящ наравно с боговете и дори малко по-високо! Ако Алхазаб заповяда, ще умра с името му на устните си!“ Алхазаб, който се подготвял за дълга и кървава битка (въпреки че бил велик магьосник, опитът му по това време бил малък, а на страната на Хамас имало много умели магьосници), малко се поколебал, но после махнал с ръка и казал: „Заповядвам!“ Всички очаквали, че след тези думи Хамас ще извади меча си и ще се хвърли в битка. Но Хамас наистина скочил върху острието с гърдите си! Само че Алхазаб успял да прошепне нещо и стоманеният меч се превърнал в пръски вода, а Хамас, жив и невредим, се пльоснал в локвата. Съратниците на Алхазаб започнали ехидно да се хилят, смятайки, че Прозрачният бог (всъщност тогава още не го наричали така) е решил да унижи прославения воин. Но Алхазаб скочил от своята камила, приближил до Хамас, помогнал му да се изправи, прегърнал го, целунал го по двете бузи, както е прието при номадите, и като свалил меча си, възкликнал: „Този, чиито мисли са чисти, няма нужда да се страхува от Алхазаб! Станах бог, но душата ми е прозрачна пред вас!“