Трикс стисна копието в готовност.
Хамас се наведе, заби дръжката на меча си в пясъка, отстъпи крачка назад и каза, обръщайки се не към Трикс, а към всички номади:
— Аз съм прост човек. Не съм обучен за магия. Всички вие знаете, че съм добър воин и умел пълководец, но аз никога не съм се стремял да стана вожд над вождовете. Защитавал съм племената, но не се опитах да принудя жителите на градовете да живеят така, както обитателите на пустинята. Разбирах къде лежат границите на силата и ума ми… Познавам Алхазаб още от дете, всички знаете, че бях приятел с баща му. И… младият маг от кралството е прав. Знаех, че Алхазаб така и никога не порасна. Че неговата душа е душа на дете, понякога добра, а понякога зла, арогантна и плаха едновременно… Когато Алхазаб стана магьосник, реших, че ще бъда негов помощник и слуга. Че съм готов да бъда втори… да бъда слуга на Бог… и че ще се опитам да го направя по-добър и да му помогна да порасне… Предполагам, че все пак бях твърде самоуверен. Магът от кралството победи! Той доказа, че дори без брада и по-млад, е по-зрял и по-отговорен от нашия повелител. Простете ми, воини. Алхазаб не е Прозрачен бог. Той е момче, което не успя да порасне и което вярва в своите приказки. И това не би било проблем… ако вярата му не ни караше да проливаме кръв…
Хамас погледна Трикс и каза:
— Заповядвай, Трикс. Неговата кръв, моята кръв, нашата кръв — всички са твои.
Трикс трепна. Погледна към сцената, където мълчаливо, сгушени един до друг, го гледаха комедиантите. Гавар стоеше до тях и се опитваше да натъпче подутия си език обратно в устата — заклинанието на Алхазаб се разсейваше. Чувайки думите на Хамас, Гавар енергично закима.
— Не ми трябва вашата кръв — каза Трикс.
— Тогава вземи нашите мечове — предложи Хамас. — Може да покориш целия свят, аз вярвам в теб. И ние… ние ще те последваме. Въпреки че не си жител на пустинята, ти си достоен за нашата вярност.
— Не, Хамас — отвърна Трикс. — Не са ми нужни вашите мечове, те са твърде много… и са твърде остри. Вие сте щастливи, че живеете в пустинята, отглеждайки камили и грижейки се за вашите оазиси. Жителите на Дахриан са щастливи, отглеждайки посевите си и пътувайки с кервани. Жителите на кралството са щастливи, развивайки занаятите и строейки кораби. Животът е толкова разнороден и сложен, не бива да го правим еднакъв и прост. Живейте така, както искате да живеете… и не пречете на другите, които живеят по-различно.
— Говориш като мъдър и възрастен човек — с горест каза Хамас. — А какво ще кажеш за Алхазаб?
— Той е твой — каза Трикс и замълча. — Ти се отнасяш с него като със син. Помогни му… в крайна сметка той всъщност знае как да прави заклинания, но никога вече няма да успее да постигне истинска сила. А мнозина ще поискат да му отмъстят за това, че ги е командвал… и за това, че не е оправдал надеждите им.
Хамас мълчаливо пристъпи към Трикс и силно го прегърна. Трикс беше объркан. Номадът миришеше на пот, камила и вълна, но да се отскубне щеше да е неучтиво.
— Не бих те нарекъл син — каза Хамас, — но бих се радвал да бъда твой брат. Нека пътят ти е лесен!
Разцелува Трикс по бузите (от което той би се отказал дори с още по-голямо удоволствие, отколкото от прегръдката), извади меча си от пясъка и пристъпи към Алхазаб.
— Ставай… трябва да се махаме оттук.
Алхазаб изхлипа, докато се изправяше, и при вида на това недостойно за вожд поведение верните пазачи ужасено се извърнаха. Хамас свали плаща си, покри Алхазаб през глава и го поведе за ръка.
А Трикс Тиана вече го прегръщаше (против което той изобщо не възразяваше!), после Груя (някъде в областта на коленете), промъкналият се — и кога само беше успял! — през кръга големи Халанбери (в областта на колана), след това радостно крещящият Йен, смеещият се Бамбура, мълчаливо усмихващият се Шараж, бърборещият нещо (от вълнение — на родния си език) Хорт… В краката подскачаше и лаеше Алби, отгоре Аннет танцуваше, а отстрани, хванати за ръце, радостно подскачаха в старинен народен танц Майхел с неговите племенници.
— Да изпуснеш такава мощна бойна сила! — със съжаление каза Гавар. Езикът на витаманта вече беше намалял до нормалния си размер. — И все пак си нескопоско.
— Да, такъв съм! — радостно отвърна Трикс, полузадушен от приятелските прегръдки. — Да!
— Може би един ден ще съжаляваш — каза Гавар.