— Мислех, че робите не са самаршанци — каза Трикс.
Стоящият наблизо мускулест самаршанец с усмивка погледна Трикс:
— Така беше преди. Но сега много малко воюваме, затова Самаршан разчита на вътрешни ресурси.
— И все пак не е хубаво! — укорително му каза Трикс.
— А какво да правя? — въздъхна самаршанецът. — Не искаш ли да си купиш силен интелигентен роб? Непретенциозен за храната, обучен за войник, познава земеделието, красноречив…
— Как не ви е срам да продавате човек! — не издържа Трикс.
— Жена ми иска да яде, синът се жени — трябва да се плати за невестата — обиди се мъжът. — Какво друго ми остава, освен да стана роб?
— Значи продавате себе си?
— О, диамант на досетливостта! — възкликна самаршанецът. — О, рубин на съобразителността! Разбира се, че себе си.
Трикс смутено се отдалечи. Карим тихо обясни:
— Това често се случва. Аз също се замислям, ако бизнесът на баща ми закъса, да се продам за роб. Или роб, или в армията. Но в армията могат да ме убият. Ще отида роб при златар — имам остри очи! Или роб при алхимик — там, разбира се, мога да се взривя, но пък е интересно!
— Това е неправилно — не отстъпваше Трикс. — А ако промениш мнението си да си роб?
— Ще спестя пари и ще се откупя — без да мигне, отвърна Карим. — Кажи ми, при вас къде пращат момчетата от не много богатите семейства?
— В някоя гилдия — уверено каза Трикс. — При нас на десет, а понякога и на по-малко, юношата го пращат чирак. Там го учат на занаят — някъде около десет години. После още десет години работи, за да си плати за обучението. А след това вече може да си купи място в гилдията и сам да стане майстор…
— Хм, и каква е разликата? — попита Карим.
Трикс не намери какво да отговори, ядосано изсумтя и продължи напред.
Търговията с роби вървеше слабо. По-голяма част от бутащите се самаршанци бяха желаещи да се продадат в робство. Но сериозните купувачи заглеждаха по-екзотичните партиди — чернокож, взет в плен на някакви тропически острови, млади момичета от някакво номадско племе, тях ги продаваше вождът на племето — позоваваше се на голямата смъртност сред камилите и излишъка от момичета. Карим обясни, че да купиш робиня е най-евтиният начин да се ожениш, защото не всеки може да събере достатъчна сума, за да си откупи невеста.
— Правят го по всякакви начини — авторитетно обясняваше Карим. — Например, родителите се уговарят помежду си — едните дават дъщеря си на сина на другите, а те пък от своя страна дават дъщеря си на техния син. Или десет или двадесет души се събират и едни пари се предават в кръг, докато всички не се изпоженят. Понякога дори изобщо няма пари, само празни сандъци…
— А защо не се женят без откупуване, щом всички са съгласни с това? — изуми се Трикс.
— Какво говориш! Това е позор!
— Да измамиш не е позор, а да се ожениш, без да откупиш булката, е позор?
— Разбира се! — Карим погледна младия маг с недоумение. — Да измамиш е позор само ако измамата се разкрие. Например, ако ти продам за един златен кралски талер нещо, което струва един сребърен самаршански динар. Това измама ли е?
— Не, това е търговия — призна Трикс.
— Но нали ако ти разбереш, че си можел да го купиш това нещо два пъти по-евтино, ще се разстроиш? Ще разбереш, че са те измамили?
— Вероятно.
— Ето виждаш ли — ако измамата се разкрие, тогава за всички е лошо. Ти ще се притесниш, че си се проявил като глупак. Аз ще се притесня, че съм алчен измамник. Всеки е обиден и огорчен! А ако измамата не се разкрие, ако ти си доволен от покупката, а аз съм с парите — всички са доволни!
— Така е неправилно — каза Трикс. — Получава се, че да мамиш — това е добре!
— Понякога да — усмихна се Карим. — Ето аз взех една монета от баща си и си купих сладкиши. Да видим! Ако баща ми не забележи — всички са доволни. Ако баща ми забележи — той ще се разстрои, аз три дни няма да мога да ходя и да седя, а съседите ще се смеят — търговеца Васаб го преметнал собственият му син!
— При нас всичко е по-различно — каза Трикс, но неволно се замисли.
Пазарът на роби вече му беше омръзнал. Тук всичко се оказа не толкова ужасно, колкото предполагаше, но въпреки това по някаква причина беше неприятно. В допълнение, нямаше и кой знае каква търговия — всички преценяха, спореха, обсъждаха достойнствата и недостатъците на стоката, но не бързаха да се разделят с парите. Като цяло, всичко беше като на обикновен самаршански пазар, където за цената на няколко домати можеха да спорят цял час.