— Аз много уважавам каша с месо — плахо се обади Йен.
— Каша! — възмути се Васаб. — Похабен пилаф — това е вашата каша! В кралството не знаят как да приготвят вкусна храна. Умеем да готвим ние, умеят да готвят и онези, които живеят край морето…
— Васаб, а в Самаршан често ли идват гости от Островите? — попита Трикс.
— Какви острови? — не разбра Васаб, докато внимателно отмерваше щипка пипер.
— Кристалните.
Васаб трепна и изтърва в пилафа три пъти повече пипер, отколкото възнамеряваше да сложи.
— Какви ги приказваш? — жално възкликна той. — Не трябва да споменаваш магьосниците-витаманти. Те няма да дойдат при нас, слава на Всевишния! Аз те доведох в дома си, готвя с теб пилаф, на теб — въздъхна Васаб — бих дал дъщеря си. Макар да си северняк, но ти си човек. А витамантите — това не са хора, това са живи мъртви. Нередна работа! Човек трябва достойно и радостно да изживее живота си, а после достойно и радостно да отиде в друг свят, не да пречи на деца и внуци да си живеят сами живота.
— Ние с Карим видяхме витамант близо до кулата на магьосниците — поясни Трикс. — Беше рицарят-маг Гавар, стар мой враг. Заедно с други мои врагове отиде при вашите магьосници.
— Това е лошо — намръщи се Васаб. — Това е съвсем, съвсем лошо. Това означава, че нашият Велик везир Аблухай е призовал не само дракони на помощ. Той и с витамантите е готов да си има работа. Това е просто някакъв ужас!
— По-добре да беше помолил Маркел за помощ — каза Трикс. — Маркел е добър крал. Той определено ще помогне. В края на краищата е наясно, че ако Прозрачният бог дойде на власт, тогава ще има война.
— Твоите думи са еликсир на мъдростта и есенция на разсъдливостта — кисело каза Васаб. — Проблемът е, че ние с вас често воюваме.
— И какво от това?
— Ако Аблухай призове на помощ бившите врагове, обикновените хора няма да му го простят. Аблухай го обичат и властта му е силна. Но ваши воини и магове в нашите земи — това е дори по-ужасно от Прозрачния бог. Ние не харесваме витамантите и… — Васаб се подсмихна, — … се страхуваме от тях. Но те са твърде далеч, с тях не сме воювали и нямаме претенции едни към други.
— Защо витамантите помагат на вашия везир? — попита Трикс.
Васаб сви рамене и се надвеси над казана.
— Мисля, че въпросът е в следното… — замислено промълви Трикс. — Витамантите искат да завладеят нашето кралство, това се знае. Вероятно биха ни позволили да воюваме с вас, ако силите бяха равни. А после, когато сме се избили едни други, щяха лесно да завладеят всичко. Но те навярно се страхуват от Прозрачния бог. Мислят, че той може да завладее нашето кралство и да стане толкова силен, че да нападне и тях.
— Ще се получи добър пилаф — промърмори Васаб. — Само черният пипер е много, ох, колко много…
— Така че те могат и да помогнат на вашия Велик везир. Но сигурно ще искат нещо насреща. Като например да ни нападнете едновременно с витамантите. И да разделите кралството помежду си. Вие бихте взели южните и източните земи, които някога сте притежавали. А витамантите ще вземат северните и западните, откъдето някога са били прогонени.
— Може би ако се добави лют пипер, тогава излишъка от черен пипер няма да изглежда като грешка, а като хитър замисъл? Може би това ще бъде специален лют пилаф? — размишляваше на глас Васаб.
— Само че ако Аблухай е решил да направи това, той греши — каза Трикс. — Витамантите ще ви помогнат за победата над Прозрачния бог, но така, че да бъдете отслабени. Като призовете и използвате в битката драконите. И за да загинат вашите магьосници… После, след като победи и нас, Самаршан съвсем ще е отслабен. А витамантите ще вдигнат загиналите воини и лесно ще ви завладеят. Както и северните варвари, и гномите, и елфите. Всички. Вашият Велик везир или изобщо не познава витамантите, или е много уплашен.
Васаб въздъхна и тъжно погледна Трикс.
— Позволи ми да ти кажа, млади магьоснико. Ти вероятно си прав. И ако всичко това го обясниш на везира, може би ще има полза. Но за това трябва да си осигуриш аудиенция с него. А ако поднеса на Сад ар Тамак изгарящ небцето пилаф, той ще се разстрои. И тогава…
— Не се притеснявай! — махна с ръка Трикс. — Горещият огън и мазното агне поеха точно толкова лют пипер, че вкусът на месото да стане пикантен и да възбужда апетита. Всичкият излишен пипер отлетя с парата — и пилаф стана толкова вкусен, че би красил и масата на Великия везир!