— Ами… в края на краищата конят на Гламор беше убит, а и бронята му смачкаха… — смути се Йен и млъкна. Адрон скептично се подсмихна и отново се обърна към Трикс:
— Все пак те съветвам да помислиш за преместване в Дахриан. Тук имаме малка общност, събираме се два пъти месечно, пеем песни, ядем кокошка — каза той с известно предизвикателство, гордо вдигайки глава, — обсъждаме събитията в кралството. При нас е много весело!
— Непременно ще си помисля — каза Трикс.
— И ми ела на гости — продължи Адрон. — Ще те запозная със сина си. За него ще е полезно да поговори на нашия език, че съвсем го е зарязал. А аз съм патриот и искам синът ми да попие в себе си езика и културата ни!
За радост на Трикс Васаб веднага се включи в разговора:
— А на колко години е синът ти, о, любезни?
— Дванадесет.
— Тогава вероятно още не е женен? — със сладък глас попита Васаб. — Дали да не го запознаем с най-малката ми дъщеря, тя е малко по-голяма, но това не е беда…
— Интересна мисъл — кимна Адрон. — А аз нямам нищо против да запозная най-голямата си дъщеря с един от твоите синове.
Мъжете седнаха по-близо и започнаха тихо да си приказват. Дъщерите на Васаб се изкикотиха и веднага бяха изпратени по-далече от масата.
Мълчалият досега Сутар облиза мазните си от пилафа пръсти, избърса ги в брадата си, тихо се оригна и каза:
— Колко съм щастлив, че вече омъжих дъщерите си и ожених синовете си… Кажи ми, млади магьоснико, какво търсиш в нашата страна?
Трикс помисли и реши да отговори честно:
— Много искам да не воюваме. Бях помолен от един познат… дракон. Да спря някак Прозрачния бог.
Самаршанецът не се засмя, нито показа изненада, а само кимна и каза:
— Това е достойно за уважение. Аз също не искам у нас да властват правилата на Прозрачния бог, а още повече — да започне война… Ти помоли моя скъп приятел Сад ар Тамак да те свърже с влиятелни хора. Повярвай ми, той достойно изпълни молбата ти поне наполовина. Какво искаш от мен?
— Бих искал да се срещна с Великия везир. А също и със султана.
Сутар кимна.
— Това е разумна, макар и сложна молба. Какво точно искаш да кажеш на Великия везир?
— Че е много опасно да дружиш с витаманти — дори ако залогът е победа над врага — развълнувано обясни Трикс. — Витамантите казват, че искат вечен живот за всички. Но за това първо ще убият всички. По-добре е Самаршан да потърси съюз с кралството…
— Достойният Аблухай не вярва на Маркел — спокойно отвърна Сутар. — И кажи ми честно, момче… ако войските на кралството влязат в нашите земи… и ако ние сме отслабени от войната с Прозрачния бог… ще се върнат ли войските ви обратно?
Трикс сви рамене и тъжно каза:
— Не знам. Маркел е добър човек. Но той е крал, а кралят не е лош или добър, той е просто крал.
— Не си глупав — кимна Сутар. — Ако живееше сред нас, бих те взел за ученик.
— А с какво се занимавате? — попита Трикс.
— Аз съм придворният шут на султан Абнувас и на неговия везир Аблухай.
— Шут? — изненада се Трикс.
— Да. Изненадан си, че шут може да бъде влиятелен човек в двора?
— Какво говорите! — поклати глава Трикс. — Чел съм, че шутът Джико при крал Маркел Нерешителния се ползвал с такова влияние, че кралят го питал за съвет дори когато си избирал булка… И въобще, шут е уважавана, почтена професия… Само че вие сте толкова… тъжен.
— Сега не съм на работа — обясни Сутар. — Тук за един ден се смея толкова, че вечер ми се иска да плача. Не един шут е прегарял в работата си, опитвайки се да разсмее хората по време на почивки. Ако се прибера вкъщи и жена ми готви, аз я гоня от кухнята и сам режа лука. А ако вечерята вече е готова, тогава викам децата и ги моля да ми разкажат всичко най-ужасно и тъжно, което са видели през деня. Веднъж Аблухай беше много разстроен, бяха го победили в поетичен конкурс, където изпратил свои зацепки и казели под чуждо име. Наложи ми се да го развеселявам цял ден, от сутринта до късна вечер. И после трябваше да отида при бедните и да ги помоля да ми разкажат как са стигнали до такъв живот. Слушах ги чак до полунощ, преди да ме отпусне…
Тази история неочаквано трогна Аннет. Тя изпърха от рамото на Трикс и седна на ръката на шута, която той учтиво й поднесе.
— Ако искаш да си тъжен, можеш да ме извикаш. Ще ти разкажа за трудния и тъжен живот на малките цветни феи. За това колко безответна може да бъде тяхната любов… — гласът на Аннет трепна. — За това колко коварни са някои от техните храни… За ужасите на студената зима, когато бедните феи, чиито цветя са загинали от студа, се крият в козините на норки… или ги канят в човешките къщи, където цяла зима си отработват правото да живеят в здравеца и виолетките, като забавляват децата и дори като избиват хлебарките…