— Тъжна история. — Озари се лицето на Сутар. — Определено ще те помоля за помощ, когато работният ми ден е прекалено тежък.
— И така, ще ми помогнете ли да се срещна с Великия везир? — продължи Трикс.
— Да — кимна шутът.
— А със султана?
Самаршанецът поклати глава.
— Боя се, че това е невъзможно.
— Защо? — попита Трикс.
— Мъдрият Абнувас е много зает с държавни дела.
— Но нали това, за което искам да говоря… — започна Трикс.
— Ще се опитам да уредя аудиенцията ти с везира още утре вечер — каза Сутар.
— А кога…
— Това е, с което мога да ти помогна — леко повиши глас Сутар. — И разбери, че никой няма да ти помогне с повече.
Васаб уплашено погледна Трикс и той се отказа.
— Благодаря ти, Сутар Бухул.
— Беше ми приятно да си поговоря с теб — кимна шутът. — От дългия разговор чак гърлото ми пресъхна…
Васаб кимна на жена си, тя неодобрително сви устни, но все пак стана и се върна с голяма глинена кана, от която разсипа полупрозрачна бяла течност в малки купички. Не сипа нито на Трикс, нито на Йен.
— Прощавай, но при нас не е прието да даваме арка на юноши — смутено поясни Васаб. — Но ако ти все пак искаш да опиташ…
Трикс не поиска. Той беше чувал, че в Самаршан правят напитка от ферментирало мляко, която е по-силна от кое да е вино, но всеки, който я беше опитвал, говореше за арката не много ентусиазирано. Впрочем, това вероятно беше въпрос на вкус и навик — Адрон пиеше арката с радост и в сериозни количества, бързо се напи и стана някак тъжен. Трикс се поколеба. Искаше му се вече да си ляга, но щеше да изглежда неучтиво.
Най-накрая Сутар се сбогува и си тръгна — двама слуги чакаха шута пред вратата. Неохотно започна да се приготвя и Адрон. По някаква причина той сметна за свой дълг още веднъж да поговори с Трикс, да му обещае всякаква подкрепа и да му каже, че иска да се върне в кралството, но се съмнява дали ще може да яде храната там, дали стражите няма да го убият за развлечение и дали са останали под властта на Маркел някакви академии, където той да може да работи. Трикс се опита, доколкото може, да разсее неговите опасения, но Адрон продължаваше да разказва за плановете си да се върне в родината, като в същото време клатеше глава, въздишаше и се чешеше по врата.
— Странен е някак — каза Йен, когато си легнаха. За него в стаичката на Трикс бяха вкарали дюшек, пълен със слама, и още едно одеяло. — Ако толкова му харесва тук, защо тогава казва, че иска да се върне? А ако не му харесва, защо не се връща?
— Живял е тук твърде дълго — каза Аннет, присядайки на свещника. В очите й проблеснаха езиците на пламъците. — Навремето се е уплашил от изпитанията и трудностите и е решил да избяга в Самаршан. После дълго и трудно се е опитвал да се устрои тук. И ако се върне сега, ще си помисли, че напразно е загубил петнадесет години от живота си.
— Но той наистина ли ги е загубил? — попита Трикс. — Или не?
Феята тихо се засмя.
— И все пак ти си още глупаво момче… Знаеш ли, понякога мъж и жена, които са живели заедно в продължение на много години, решават да се разделят. Те се оставят, намират нова любов и живеят щастливо. Но в същото време постоянно си повтарят: „Напразно загубих скъпоценни години от живота си…“ Това е смешно. В края на краищата това са били хубави години. Бил е истински живот. И въобще не е сигурно, че с друг човек биха живели по-добре този живот. Можеш да се разделиш, можеш да се събереш… Можеш да си тръгнеш, можеш да се върнеш… Но единствено самият той на практика губи част от живота си, като повтаря — „годините бяха живени напразно“. Животът не е напразен, момчета. Какъвто и да е — човек не живее напразно… — Аннет въздъхна. — И феята — също.
— Не, аз нямам намерение да живея така — твърдо каза Трикс. — Аз ще се оженя за Тиана. И няма да се разведа. И няма да се занимавам с нещо, което не желая. И да живея там, където не ми харесва — също. Аз ще живея така, че веднага всичко да се получи добре.