— Аз също! — разгорещено каза Йен. — Може и не веднага да разбрах какъв искам да стана. Бих станал маг, но нямам способности. Но сега разбрах — рицарството е моето призвание! Още повече, че вече съм съвсем благородник!
Феята се усмихна и сви рамене.
— Възможно е. Понякога наистина се получава. Ще е много яко, ако всичко в живота ви от раз се получи както искате, момчета… Да угася ли светлината?
— Аха — каза Трикс. — А ти къде ще легнеш?
— Луната — просто отговори феята. — Ще потанцувам малко под лунната светлина. Ще потърся местни феи… странно е някак си, всичко цъфти, а феи не се виждат… Лека нощ.
Тя размаха крилца, за да изгаси свещта, и светлият й силует излетя през прозореца.
— Трябва да направя нещо с нея — промърмори Трикс тревожно. — Цялата тази местна самаршанска растителност… за нея това е прекалено силно.
— Трикс… — повика го Йен от пода.
— Да?
— Ти не се притеснявай за пръстена. Непременно ще ти го върна. Дори измислих как.
— О, я стига — сънливо отвърна Трикс. — Ще извърша подвиг и Маркел ще ми подари друг…
— Не, ще го върна — упорито повтори Йен. — Непременно. Сега съм благородник, почти рицар. А рицарят не оставя злото ненаказано. Нали така?
Но Трикс вече спеше.
Пристигналите в Дахриан дракони наистина бяха много. Сигурно това бяха всички самаршански дракони, а в тази страна от тях имаше много повече, отколкото в целия останал свят.
Трикс и Йен със зяпнали уста стояха на градската стена и гледаха надолу. А там, на мястото на бившето пасище, драконите спокойно се разхождаха, криеха глави под крилото, дремейки, говореха оживено за нещо или безразлично гледаха хората. Бяха във всички цветове на дъгата и дори още повече — червени и оранжеви, жълти и зелени, сиви и сини, виолетови и бели. Встрани от другите стояха няколко черни — най-големите и най-горделивите. При най-малките дракони разцветката беше най-трудна за определяне — например, опашката синя, тялото червено, а главата бяла.
На стената се тълпеше много народ. Всички жители искаха да видят драконите и за предпочитане — от безопасно място. Разбира се, не беше в природата на самаршанците да оставят това зяпане на самотек. На вратата, водеща към стената, бяха поставили стражници, които вземаха от всеки зяпач по медна монета. Но пък после можеше да гледате колкото си искате, от сутрин до вечер.
— А къде е твоят дракон? — попита Йен.
— Той не е мой — поправи го Трикс. — Той е просто познат.
— И къде е твоят познат дракон?
Трикс сви рамене. Той не виждаше нито Елин Мумрик, нито строгия му баща Зуа Хамид, нито останалата част от семейството на драконите.
— Някъде тук — неопределено каза Трикс. — Те са оранжеви… Единият е голям, другият е малък. И още — драконката е жълта…
Те, разбира се, искаха да вземат феята с тях. Но след нощните танци под луната Аннет не беше на себе си, събуди се трудно и в крайна сметка момчетата решиха да тръгнат без нея.
— Тук е пълно с оранжеви и жълти — каза Йен, навеждайки се през стената. На най-големите дракони, когато стояха прави, главите им стърчаха над градската стена. Някои го използваха, за да гледат хората напълно безцеремонно… както, впрочем, и хората — тях. — Ще трябва да отидем там… Пфу, как вони!
— Но те са разумни — изненада се Трикс и подуши. — Мисля, че са ходили някъде по техни си работи…
— Не, просто драконите си вонят. Усещаш ли? Такава кисело-горчива миризма… и малко на развалени яйца.
Трикс кимна и дипломатично отвърна:
— Мирише малко. Слушай, Йен, а ти изобщо ли не се страхуваш от тях?
— Аз съм бъдещ рицар! — изненада се Йен. — А рицар не бива да се страхува от дракони. Виж, ако бях просто момче, например твой слуга, тогава щях да си затворя очите от страх. Но рицар да се страхува е неуместно!
— Някак е странно при вас — призна Трикс. — Аз все пак се страхувам, въпреки че се сприятелих с тях и дори летях на един…
— Летял си? — възхити се Йен.
— Тс-с! За това не е прието да се говори, драконите са срамежливи!
— И аз с удоволствие бих се… извисил! — искрено каза Йен.
Трикс го погледна със съмнение. После каза:
— Тогава да вървим…
При драконите ги пуснаха без проблем. Изглежда на самаршанските стражници им беше доскучало да охраняват портите, водещи отвъд тази страна на стената, и двама смели юноши им се сториха достоен обект на наблюдение. Само единият стражник помоли: