Младежът ги чу и обърна глава. Кимна им с усмивка, стана и изтупа ръце над водата. Рибите радостно запляскаха пред краката му.
— Здравейте, добри човече — любезно каза Трикс.
— И вие здравейте, добри хора — отвърна не по-малко учтиво юношата. — Какво ви доведе в градината на султана, чуждоземци?
— Дракон — директно отвърна Трикс.
— О, да, видях дракон — юношата се намръщи. — Стори ми се, че носеше някого, но нали само прелетя…
— Той ни пусна в движение — обясни Трикс. — А в ноктите си отнесе илюзия.
— Да не се наранихте? — притесни се младежът.
— Не, изобщо — поклати глава Йен.
— Не се ли изплашихте? Тук стражата е много строга, мнозина се страхуват от нея — юношата спокойно приближи към тях, сложи ръка на гърдите си и церемониално се поклони.
Трикс, бидейки умно момче, започна да подозира нещо.
— Не… не се наранихме и не се уплашихме — бавно каза той. — Всъщност сме наистина щастливи, че попаднахме в градините на султана. Аз много исках да се срещна с прочутия султан Абнувас… толкова е трудно да се получи аудиенция с него…
— Това е така — въздъхна младежът. — Но аз бях толкова изненадан от вашата поява, че забравих за гостоприемството! Искате ли да ядете или да пиете? Имате ли нужда от почивка?
— На колене, Йен! — тихо каза Трикс, като дръпна Йен за края на дрехата. Самият той се отпусна на коляно и попита: — Можем ли да узнаем името ви, уважаеми?
Юношата някак веднага стана тъжен.
— Струва ми се, че вече го знаете, момчета — каза с въздишка. — Името ми е…
— Абнувас! — възкликна мъжът, който се появи иззад дърветата. Трикс си пое дъх — това беше шутът Сутар. — Абнувас, всички ви търсят… с кого говорите… Трикс!
— Простете ни, о, велики султане — каза Трикс. — Простете ни, уважаеми Сутар. Тук ни доведе случайността… дракон на име Зуа.
— Абнувас няма да говори с вас! — твърдо каза Сутар. — Елате, велики султане. Моля ви, да вървим. Тези деца искат добро, но ще донесат лошо. Не трябва да общувате с тях!
— Дайте дума, че няма да бъдат наказани и че ще ги пуснат! — след кратко забавяне каза Абнунас. И в гласа му изведнъж се появи такава властност и твърдост, че Трикс трепна — самият крал Маркел би завидял на такъв царствен тон.
— Давам ви дума, повелителю… — въздъхна Сутар. — Трикс, изчакайте ме тук, ще се върна!
Трикс погледна след отдалечаващия се султан, на когото шутът нещо шепнеше. И се реши:
— Сутар! Това няма смисъл! Аз разбрах каква е тайната на султана!
Шутът трепна и се обърна. Измери Трикс с невярващ и уплашен поглед.
— И каква е?
Трикс въздъхна и отговори:
— Вие сте невъзможно добър за владетел, о, велики султане.
Настъпи ледена тишина. Тогава Абнувас вдигна ръце и се хвана за главата:
— Момче… Момче, защо го каза… Ти разкри моята тайна и сега ще те екзекутират!
— Ей, какво говорите! — притесни се Йен. — Щом сте добър, значи не можете да заповядате да ни екзекутират!
— Да, аз не мога — кимна Абнувас. — И в това е моята трагедия. Но тук е моят славен везир, тук е моят верен шут… Всеки от тях има право да даде такава заповед. И как мога да им попреча?
— Позволете ми, о, най-мъдри… — въздъхна Сутар. — Щом вече се е случило, няма да настоявам за незабавно изпълнение. Нека временно да ги допуснем до нашата тайна и да се постараем да извлечем изгода от случилото се.
— Чудесно! — зарадва се Абнувас. — Ще плача три дни и нощи, ако в земята бъдат заровени невинни младежи. Да вървим в двореца!
Покоите на султана бяха на горните етажи на двореца и гледката оттам беше великолепна: и към градината околовръст, и към най-големите и красиви задания (високата ограда надеждно скриваше бедните къщурки), и дори към хълма, където се намираше семейството на Зуа.
Трикс, Йен, султан Абнувас и шутът Сутар седяха на ниска кръгла маса, на която в златни вази имаше плодове и сладкиши, а в кристални съдове бяха налети разхладителни напитки. До масата стояха разпалени наргилета, които, впрочем, никой не ползваше.
— Много се тревожех, че ще огорча татко — тихо разказваше Абнувас. — Още от най-ранно детство. Някой слуга прекалено бавно ми носи водата за миене — баща ми казва: „Заповядай да го посекат“. А аз не мога. Жал ми е… Веднъж баща ми ме взе в съда, където доведоха разбойник и злодей, който ограбвал кервани и убивал търговците. Седят в залата жените му и децата, плачат. Разбойникът е ужасен, с огромна рижа брада и мустаци, хили се… Каза: „За нищо не съжалявам, за нищо! Ще избягам — и пак ще убивам!“ Татко ми каза: „Виждаш ли какъв злодей? Жал ли ти е за невинните му жертви?“ Аз отговорих: „Жал ми е, татко! Какъв лош човек!“ Баща ми се зарадва и каза: „Е, тогава заповядай да го екзекутират! В пясъка да го заровят, главата да му отсекат… каквото поискаш!“ А аз отговорих: „Татко, но той е жертва на обстоятелствата! Със сигурност в неговото възпитание са били допуснати сериозни грешки. Може би баща му е бил много суров, биел го е и го е оскърбявал, като дете е бил слаб и беден, връстниците са му се подигравали… Всичко това е довело до там, че сърцето му да се ожесточи. Той трябва да бъде лекуван, а не екзекутиран…“ Татко направо зяпна. А разбойникът изведнъж зарида и занарежда: „Наследникът на трона е прав… аз водих недостоен живот… Пощадете ме! Ще го направя, ще бъда по-добър, наистина, по-добър!“ Е, тук всички се замислиха. Ами ако съм прав? Подстригаха и измиха разбойника, научиха го на възпитани обноски и го пратиха да работи като пазач на кервани. А той още първата вечер разкъсал красивите си дрехи, отъркалял се в мръсотията и се нахвърлил на другарите си. Започнал сериозен бой… но някак успели да го съсекат. Като разбрах — припаднах. Татко ме утешава и ми казва: „Не се измъчвай, всеки прави грешки…“ А аз рева и викам: „Ние не му обърнахме достатъчно внимание, не можахме да го адаптираме към нашето общество…“ Баща ми се изплю, изтегли колана си и ми тегли един хубав бой… А аз го моля: „Тате, тате, моля те, внимавай, да не се нараниш!“