— Хайде, младежо, покажи му на този ходещ мъртвец! — извика седящият отпред войник — младолик, но мъжествен, с живи весели очи и усмихнато лице. — Той отвлече твоята приятелка!
„Те са като деца! — изуми се Трикс. — Или в това е магическата сила на изкуството?“
— Къде гнусният витамант е отвел моята любима? — извика Трикс. В живота той за нищо на света не би се решил да назове така Тиана! Но на сцената това се получи изненадващо лесно и просто.
— Натам я замъкна, натам! — дружно завикаха номадите. При това болшинството сочеха левите кулиси, но някои показаха надясно, а особено симпатизиращите на Гавар дори посочиха пустинята.
— Ще я намеря, Йен! — възкликна Трикс. — Каквото и да ми струва! Ще измъкна Тиана от мъртвите ръце на Гавар!
Публиката го подкрепи с дрънкане на мечове и дружни викове. До Трикс достигна:
— Хайде, давай!
— Бъди мъж!
— На твоите години вече бях убил първия си враг!
А явно съчувстващият на Трикс млад воин извика:
— Не губи време в приказки! Тръгвай след него!
Трикс почувства как се изпълва с някакво невероятно вдъхновение. Изчезна неугледната сцена, бедният реквизит, стоящите на десет крачки Гавар и Песя. Отново беше в къщата на Лапад, откъдето беше отвлечена младата принцеса.
— Витамантът вече е на път към Кристалните острови! — възкликна Трикс. — Трябва ни кораб и екипаж!
— Ще бъда с теб до края! — гордо извика Йен, който също беше завладян от представлението. — Ако ще да падна прободен с меч, но ще спасим принцесата!
Някои от зрителите толкова се разчувстваха, че дори се просълзиха.
Колкото и да е странно, но в един момент Трикс дори забрави, че целта им е да поразят със заклинание Прозрачния бог. Може би защото Алхазаб не се виждаше в шатрата. Или може би им повлия ентусиазмът на публиката.
Той отново уговаряше актьорите да тръгнат с него да преследват Гавар. И отново плаваха на кораба след витаманта. И приближаваше, приближаваше голямата битка…
Скрил се за миг зад кулисите — за да си поеме дъх и да отпие глътка вода от манерката, подадена му от грижливия Бамбура, Трикс погледна Гавар. Витамантът стоеше зад отсрещните кулиси и беззвучно мърдаше устни — сякаш тренираше. Улавяйки погледа на Трикс, той му кимна успокоително.
Всъщност Гавар беше обещал да направи всичко сам. Е, или поне най-важното — да порази Алхазаб с невъобразимо заклинание. Трикс трябваше само да помага, като защитава витаманта от войниците, които биха могли да му попречат.
— А защо просто не доиграем пиесата до края? — жаловито попита Майхел. Колкото повече наближаваше решителният момент, толкова по-нервни ставаха актьорите. Златото, разбира се, е нещо хубаво. Славата — също. Но всички знаят, че мъртвите нямат нужда нито от едното, нито от другото.
Трикс съчувствено погледна Майхел и колкото се може по-твърдо каза:
— Не се притеснявай, ще успеем! Гавар е могъщ магьосник!
— Но ти го победи!
— Значи и аз съм могъщ магьосник.
Майхел недоверчиво поклати глава — и актьорите излязоха на сцената. Гавар се появи срещу тях, влачейки със себе си стола, към който беше завързан Песя.
— Ха-ха-ха! — гръмко започна витамантът. — Няма да ти дам тази девица! Ще ви убия всички и след смъртта си вие ще ми служите!
— Не казвай хоп, преди да си скочил! — отвърна Трикс. Искаше да добави и още нещо, но някак си не можеше да го измисли. Затова удари с жезъла по пода и заплаши: — Моята магия е по-силна от твоята!
— Ще видим! — мрачно изръмжа Гавар и разпери ръце.
Публиката притихна. Само веселият млад воин кимна окуражително на Трикс.
— От дълбините на моята мъртва душа, изтляла — но не и изчезнала, от зловонната мърша на моето навеки спряло сърце, от самата природа на витамантията, ненавиждаща всичко суетно, всичко топло и живо, се появи ужасно заклинание — нечувано никога досега под небето на този свят… — зловещо започна Гавар.
Настъпи ледена тишина. Дори вятърът сякаш утихна. Само в далечината тъжно ревеше камила.
— Самото неумолимо време, което ние, витамантите, толкова ненавиждаме, се прекланя пред непоколебимата ми воля — продължи Гавар, гледайки към Трикс. — И… спря ходът на времето! Вечен покой се спусна върху…