— Романтично — призна Тиана. — Но това изобщо не е стих… А къде сме, Трикс?
Трикс се огледа.
— Предполагам, някъде близо до школата „Дебнещата пепелянка“. Месец назад…
— Красиво е…
Мястото, на което се бяха озовали, изглеждаше наистина забележително. От едната им страна се простираше безкрайна жълта пустиня. Изгряващото слънце оцветяваше пясъка в нежнорозов цвят, а дюните лежаха, покрити с уморени сънливи вълни.
От другата страна се извисяваха остри черни скали. Обикновено скалите не устояват на пустинята — вятърът, носещ пясъчен прах, ги разяжда; дневната жега и нощният студ ги напукват — минава век, два и скалите се превръщат в пясък, ставайки част от пустинята.
Но тези черни скали оставаха остри и ръбати, сякаш омагьосани с могъща магия. На върха на най-стръмната, най-голямата, най-страшната скала имаше замък — изграден от изумруденозелен камък, увенчан с гордо извисяващи се ажурни кули и искрящи сребърни куполи.
— Школата за асасини „Дебнещата пепелянка“! — замрял от сладък ужас, прошепна Трикс. — Там живее учителят Абв — казват, че е по-възрастен от витаманта Авикейт и е на повече от хиляда години!
— Страхуваш ли се? — попита Тиана и взе ръката му.
— Малко — призна Трикс. — Но не забравяй, че ние сме условни дракони! И аз съм магьосник. Така че… така че…
С тъга си припомни, че във всички легенди и сказания асасините на Абв с лекота се справяха с най-могъщите магьосници и дори драконите признаваха, че ги е страх…
— Да вървим — реши Трикс. — Трябва да намерим пътя за нагоре.
Намериха пътя изненадващо бързо. Започваше в тясно дефиле, което прорязваше скалите, известно време вървеше по дъното му, а след това започваше да се изкачва в планината — на места по естествени склонове, а на места беше изсечен в черните скали. Пътят беше хубав, широк — по него спокойно можеха да се разминат два натоварени с багаж коня, ако, разбира се, някой кон изобщо стигнеше натоварен до тези скали и решеше да се изкачи в планината. На места пътят беше застлан с разпадащи се във времето тухли, някога слънчевожълти, а сега по-скоро тъмнооранжеви. Единственото, което го разваляше, беше изобилно израсналите между тухлите плевели.
Дали за да накарат пътника да се почувства по-добре, или за да го сплашат, но покрай пътя стояха наредени изкусно изваяни статуи. Имаше както мускулести голи мъже, готвещи се да хвърлят копие или тежък диск (Тиана леко се изчерви и започна да гледа встрани), така и красиви голи жени (тук вече се смути Трикс) — сресващи косите си, гледащи в огледало или пък правещи незнайно какво — защото с времето ръцете им бяха паднали. Имаше и много по-невинни скулптури, донякъде игриви — малко пикаещо момче, момиче с рибена опашка вместо крака, старец с рога на главата. След това се заредиха битови скулптури, от ежедневието: рибарка с гребло, момче, свирещо със свирка, замислен млад мъдрец с книга в ръце, ковач с чук на рамото…
— Мисля, че учителят Абв няма да е чак толкова страшен — каза Тиана. — Виждаш ли — той обича изкуството. А любовта към изкуството е присъща на добрите хора.
— А може това да са истински хора — мрачно предположи Трикс. — Които асасините са превърнали в скулптури с магия и отровни отвари.
Но Тиана не подкрепи мнението му.
— Какви ги приказваш! Ето там, виждаш ли, стоят наредени петима плешиви старци с шапки в ръце! И според теб асасините са омагьосали петима старци-близнаци, така ли? Ето там има още един като тях, но без шапката, и сочи с ръка към замъка!
Трикс беше принуден да се съгласи с нея. Това наистина бяха просто скулптури, макар и подбрани по неразбираем принцип.
Всички, които са се катерили по планините, знаят, че най-уморителното нещо не са стръмните склонове, а постоянният, почти незабележим наклон. Пътеката от жълти тухли беше точно това — на пръв поглед лека, но всъщност изсмукваща всички сили. Освен това горещият пустинен вятър духаше непрестанно, карайки човек все по-силно да иска да пие.
Представете си какво беше удивлението на Трикс, когато на половината път до замъка пътеката се разшири, превръщайки се в уютна площадка с прекрасна гледка към пустинята и дефилето. От страна на пропастта площадката беше преградена със солидни каменни перила, а в сянката на скалата от цели камъни бяха издълбани удобни, макар и твърди столове. И най-важното — там стоеше поредната статуя — момиче с кана, а от каната с леко ромолене се изливаше тънка, прозрачна струйка, оформяща малък басейн!