След малко двамата излязоха от село и тръгнаха не из пътя, а направо през къра към Чамурлий. Срещу тях, тънък като сърп, грееше месецът, връз лицето им лъхаше топъл вятър. Вдясно и вляво в тъмнината се чуваха да дрънкат звънци на овци и затуй Татар Христо и Консула криволяха, за да не ги познае някой. Тъй като Консула щеше да работи с клечките, той още отсега даде на Татар Христа да носи железния шиш. Татар Христо беше го нарамил и върхът му се чернееше в небето като сулица. По един търнокоп носеха и двамата.
Чамурлий беше само на два-три километра и те скоро стигнаха, не влязоха в селото, а се отбиха в керамидарницата, в която сега не се работеше. Между тяхното село и Чамурлий имаше вечна война зарад мера, зарад пашата на добитъка, селяните от двете села се мразеха и гледаха един на друг като на неприятели. Трябваше затуй да бъдат много предпазливи. Седнаха зад голямото колело с керамиди да си починат и да дадат време, както каза Консула, на чамурлийци да се приберат от кръчмите и да заспят.
Колкото и да беше пил Татар Христо, из пътя изветря, доде на себе си, дори се поразколеба. Смири се, стана мълчалив, на слабата светлина на месеца очите му лъщяха насълзени и замислени. Консула, както винаги, беше весел.
— Парите неще са надълбоко — рече по едно време той. — Щом са били в темеля на съборена къща, не ще са надълбоко. Като насочим клечките, ще разберем де са. То е алруна, то показва. Осем крини жито съм дал аз за него. И не е авруна, както ти казваш, а алруна.
Татар Христо мълчеше.
— Само трябва да знаеш — продължи Консула, — че когато се копае имане, трябва да се мълчи. Приказваш ли — парите отива по-надълбоко. И да знаеш, че всяко имане си има таласъма — може да се яви като куче, като маймуна, като буга. Ти да не се боиш, дръж за ушите. Докато кажеш: „Во име отца и сина и светаго духа“ — страшното ще се изгуби, а в ръцете ти ще останат ушите на делвата.
Консула дръпна от цигарата си и лицето му, сухо, надупчено от шарка и усмихнато, се освети за миг.
— Ами ако е някоя голяма делва, пълна с пари, от онез, дето турят петмез в тях, как ще я пренесем? То, златото, знаеш ли, тежи…
— Ще я превървим на една върлина и ще я носим двама — обади се Татар Христо.
— Ами ако е някой казан?
— Хайде и ти, Василе…
— Да речем де. Един казан, пълен с лири. Как ще го пренесем? Ще напълним джобовете си, поясите си, ръкавите на абите си, пазвите си. Ще си отидем веднаж, сетне пак ще дойдем. Няма да оставим парите на тез чамурлийци. Ами ако ни срещне някой?
— Ех и ти, Василе…
— Да речем де… Ако ни извика: „Ей, какво носите?“. Ний какво ще кажем? Ще речем: „Бе, набрахме си малко гъби“ или „Малко трънкосливки си набрахме“. Не, по-хубаво да кажем: „Кремъни носим за диканите.“. Кремъните, знаеш, дрънчат също като пари.
— Василе, ти дете ставаш. Чакай да намерим парите, че тогаз.
— Да речем де… Пък най-сетне, сватанак, трябва с време и за туй да се помисли.
Консула стана и се огледа. На самия край на селото, по-настрана от другите, се виждаше една къща, а зад нея се тъмнееше голяма градина. Каменната ограда, която я опасваше, слабо се белееше в тъмнината. Тая градина беше на Марин Вълчев, в нея, нейде по средата, имаше орех, а под него — темели на стара къща. В тия темели са парите. Като разгледа мястото отвред, Консула намери, че ще бъде най-добре да влязат в градината откъм горния й край, защото е по-далеч от къщата и по няма да ги усетят.
— Хайде сега да вирвим — каза Консула. — И умната, ча ако ни хванат тез чамурлийци, съдират ни от бой!
Отдалеч, отдалеч, като хайдути, те поизбиколиха през поляната, върнаха се след туй към оградата и се прехвърлиха без труд през нея. Но щом се намериха в чужд двор, сепнаха се, обзе ги безпокойство и се спряха да се посъвземат. Уж беше градина, като всяка градина, а мястото им се виждаше особено, невиждано друг път, в земята като че бяха заровени капани, а из всеки тъмен ъгъл като че дебнеше човек. Месецът беше изтънял още повече, обърнал и двата си рога нагоре. Не се чуваше нищо.
Тръгнаха напред. Минаха фитарии с лук, с черен боб. Консула държеше очите си на ореха, който се тъмнееше като кълбо в средата на градината. Изведнъж навлязоха сред висок бурен и вече не виждаха де стъпят. Под краката на Татар Христа изтрещя сух клон. Тозчас откъм двора лавна куче, след него второ, трето.
— Клекни! Клекни! — зашепна Консула.
Но кучетата ги усетиха, заградиха ги и ги залаяха по-стръвно. Дигна се страшна врява.
Един глас се обади откъм къщата:
— Какво има там? Енчо, я иди да видиш какво има в градината. Бясно куче ли е влязло, какво. Иди да видиш.
Друг глас отвърна: