Той замълчава, а аз се вслушвам в дишането му, което става изведнъж тежко, макар лицето да си е все така безизразно, а очите — сухи.
— Не изглеждаше истинско. По-скоро като нещо, което гледам по телевизията. Майка ми бе глупава и слаба. Все се навърташе около баща ми, стъпваше като върху яйчени черупки. Но аз си я обичах и не исках да умре.
Не смея да шукна.
— След това излъгах, за да го отърва от затвора. Когато хората, при които работеше, изпратиха полицията, той каза, че е избягала. Изтеглила малко пари от банката и откраднала кола. Те му повярваха. Повярваха и на мене, когато казах, че съм я видял да излиза през нощта. Казах, че последните й думи били: Марлоу, миличък, бягай в леглото, отивам да ти купя мляко за закуска.
Край нас се чува някакъв шум. Живо същество следва пътя си по спечената пръст на пустинята. Нещо мъничко.
— Никога не съм му простил това. След известно време домъква някаква у дома. Русо чудовище, трепереща и ненужна торба кокали. — Той надава неприятен смях, без да отлепя поглед от онази невидима точка в далечината. — Естествено, че няма да го оставя да я замени с това чучело. Аз не мога да имам друга майка — той няма да има нова курва.
Продължава да ми разказва без сянка от чувство за жените, които е убил, като се стреми да се покаже в светлината на жертва — малкото момченце, лишено от майчина ласка, което иска да отмъсти. Но аз слушам с половин ухо. Цялата съм изпълнена от писъци на болка.
Франк, изпълнен от чувство за вина, прикрива следите и в крайна сметка поема вината за извършеното от сина му. Защото толкова много го обичал, както пояснява Марлоу. Няма как да разбера дали казва истината, пък и какво значение има. Аз не съм вече на онова място. При звука на този глас, душата ми литва нагоре към звездите и се зарейва високо над нашите тела. Поглеждам надолу, за да видя двама души, седнали върху тревата край бяла църквица: единият разправя спокойно за убийства, а другата желае смъртта.
Следвам баща си нагоре по стълбите и влизам в жилището му. Абсолютно същото е като последния път. Само че още по-овехтяло и мръсно. Нищо общо няма с готината, уютна, бохемска бърлога на застаряващ ерген, каквато бе някога. Сега прилича на съсипан апартамент, обитаван от старец, който не знае как да се грижи за себе си. Щастливите мудни са забравено минало, а сам той не е изградил нищо трайно — дом или семейство.
Виждам, че е добавил към обстановката люлеещ се стол и голям телевизор върху подставка от хром и стъкло. Голямата маса е избутана в края на стаята, за да даде простор на тези допълнения. Край креслото се вижда запотена бира, а върху екрана — серия от „Спасители на плажа“. Всички светлини са загасени. Той седи самотен в тази стая и гледа телевизия.
Свива рамене, когато забелязва погледа ми, насочен към телевизора.
— Излизах навремето с нея — съобщава той, като има предвид изрусената жена от екрана.
— Татко — казвам аз и поклащам глава.
Това май е едничката дума, която мога да произнеса. Той сяда в люлеещия се стол и се вторачва с празен поглед в телевизора. Заставам пред него.
— Стига вече лъжи, татко. Обичам те, но ти бе наистина отвратителен баща.
Тялото му провисва под тежестта на моите думи и май започва да плаче. Само че аз нямам време да го утешавам. — Трябва да ми помогнеш. Искам да се покажеш като добър дядо, ако не си успял да бъдеш добър баща.
Изваждам снимката от джоба си и му я показвам.
— О, Господи! — възкликва той.
— Марлоу Гиъри е още жив. Някой го търси и този някой е отвлякъл Виктория, за да ме принуди да го заведа при него. Иначе ще причинят зло на детето. — Докато думите се ронят от устата ми, сама разбирам колко шантаво звучат. Изпитвам внезапна жал към Виктория: да й имаш спасителния отряд — остарял лъжец и откачена майка.
Всичко се излива от устата ми като летен порой: всичко случило се от появата на онази фигура на плажа.
— Някъде вътре в мене знам къде се крие той. Просто не мога да се добера до тази информация.
— Опи — отзовава се нежно той, — не се обиждай, ама да не би да си се побъркала?
Обмислям отговора си.
— Не знам, татко. Никак не съм сигурна.
Той ме гледа изпод вежди и пита:
— Какво трябва да направя?