— Приемала сте я каквато е в момента, госпожо Сингър. Ние знаем за хората само онова, което те ни позволяват да узнаем. Вие сте зачитали нейната лична сфера и сте прекарали добри времена заедно с нея. Според мен това ви прави прекрасен приятел. Наистина го мисля.
Тя изважда салфетка от чантичката и си бърше носа.
— Благодаря — казва Ела и кимва. — Тя стори същото за мен.
Остават така за малко в алейката, а вятърът люлее високите палми, които шушукат помежду си, споделят всичко, което са видели и което няма да кажат никому. Притъмнялото небе е готово да се разцепи.
— Ами оная нощ на плажа? — обажда се Ела, като се навежда напред и поглежда небето. Харисън отново си отбелязва колко е красива с тези нейни тънки черти и царствено издължена шия.
— Какво за нея?
— По време на партито тя реши, че е видяла някакво момиче, което познавала. Облечено в джинси и тениска.
— Коя е била тя?
Ела бързо свива рамене.
— Нямам представа. Познавах абсолютно всички присъстващи, включително прислугата, която е идвала и при други случаи преди това. Тя изглеждаше доста разстроена от това и си тръгна почти веднага.
— И какво мислите по въпроса?
— Мисля, че нито една жива душа в къщата ми онази вечер не е изглеждала по описания от нея начин, никой там не бе по-млад от четирийсет и с положителност не е бил облечен в джинси и тениска.
Той си спомня вечерта на оня паркинг. Спомня си погледа ми, който следи нещо зад гърба му, сякаш наблюдавам някого. Видял е страх върху лицето ми тогава, и то толкова истински, че е посегнал за пистолета си.
— Мислите, че Ани си я е въобразила? — Тя има вид на изненадана, все едно че тази мисъл не й е минавала през главата. Сетне промълвява: — Не знам. Помня израза на лицето й. Изглеждаше като обезумяла. И сигурно бе в известен смисъл. — Ела се усмихва нервно и прокарва длан по брадичката си. — Не знам за какво ви ги разправям тия неща. Те с нищо не ви помагат, нали?
— Трябваше да ми ги кажете — отвръща Харисън. — Човек не знае иззад кой храст ще изскочи заекът. — След малко добавя: — Споменавала ли е нещо за лекар пред вас?
Тя поклаща глава.
— Какъв лекар?
— Ами за една организация, наречена „Помощ в мъка“?
Тя вдига вежди и мисли известно време.
— Не — отвръща най-накрая и започва да разтрива слепоочията си. Случвало му се е да види фолксвагени по-малки от камъка на пръстена й. — Никога не е споменавала подобно нещо.
— Имала ли сте понякога усещането, че иска да избяга нанякъде? На много хора им се случва. Способна ли бе на подобно нещо според вас?
Тя поклаща глава енергично и без колебание.
— В никакъв случай. Не и без Виктория. Тя боготвореше това момиченце. — После добавя: — И вие не го допускате, нали? Че просто се е чупила?
— Искам да обхвана всички хипотези. При липса на труп, сме длъжни да проследим всички възможни варианти.
— Е, това не е никакъв вариант. Тя не би тръгнала без дъщеря си.
— Добре — казва той, като я дарява с усмивката, от която има нужда според него. — Много ми помогнахте. Много, наистина.
Тя го поглежда с благодарност.
— Значи това е разследване на убийство. Появявате се на заупокойната служба и прочее. Също като по телевизията.
— Просто се опитвам да си свърша работата докрай — отговаря уклончиво той.
Ела кимва, понечва да каже още нещо, но се сепва, благодари му за докарването и хуква към входа на къщата, защото в този момент дъждът руква като из ведро. Той я наблюдава докато затвори вратата зад себе си.
Харисън продължава по улицата и паркира недалеч от нашата къща. Докато наблюдава влизащите и излизащи опечалени, той си мисли за мен, за Марлоу Гиъри и за всички неведоми пътища на любовта. Преминалият в градушка дъжд принуждава хората да търчат от колите към къщата и обратно, прикрили глави с дреха или чанта, а той си мисли за това, че ако иска да разбере какво е станало с Ани Пауърс, ще трябва да се върне в миналото, за да предвиди бъдещето.
Разказвам на баща си как съм хлътнала в онази дупка, следвана от своя „инструктор“, за да плувам през проходи и тунели цяла вечност, преди да изляза от друга. Там ме очаква с джип гранд чероки някакъв мъж, чието лице едва-едва се вижда и чието име няма да науча никога. Измъквам се от неопрена, избърсвам тялото си и обличам дрехите, които ми е донесъл този мъж. Проверявам съдържанието на торбата, която е взета от наетото шкафче с помощта на ключето, предадено лично от мене на Грей. Лягам отзад в колата и прекарвам така часове наред, загризана от червейчето на съмнението. Понякога задремвам, колкото да се събудя от някоя дупка по пътя или от мисълта, че съм зарязала дъщеря си, а само след няколко часа всичките ми близки и познати ще научат, че съм се удавила при тренировка.