Привечер се качвам на борда на търговски кораб в пристанището на Маями. Той ще отплава за Мексико, където трябва да остана, докато Грей дойде да ме вземе.
— Които и да са били — казва баща ми, — открили са те доста бързичко.
— Така е — съгласявам се аз.
Не мога да остана на едно място. Кръстосвам малкото помещение надлъж и шир, а цялото ми тяло е на възли и буци от болката, която няма да спре, преди да се добера до Виктория. Всяка майка познава тази телесна болка, която настъпва и при най-слабия плач на детето й. Всяка мускулна нишка, всяко нервно окончание стенат, преди да си утешила и успокоила разплаканото дете. Същото усещам и сега, само че подсилено от някакво мрачно отчаяние.
— Тук има нещо нередно — казва баща ми.
Не мога да сторя нищо друго, освен да го фиксирам с втренчен поглед, да гледам сиво-бялото му лице, раздърпаната брада, дълбоките бръчки около очите, които изглеждат потънали в остарялата физиономия. Дългите сиви коси, прихванати отзад, изглеждат сухи и чупливи. Питам се дали не е болен, но не мога да задам този въпрос сега — не искам да зная отговора.
— Имам предвид — продължава той, — кой знаеше къде отиваш? Кой знаеше за оня кораб?
— Никой… освен Грей и хората от неговата фирма, натоварени със задачата да ме охраняват до местоназначението.
— По какъв начин тогава онзи човек… дето му викаш „Гневния мъж“… как успя да те открие той насред океана?
Не знам.
— Може би са ме наблюдавали и следили.
— Възможно е — съгласява се татко, наклонил глава на една страна. Май иска да каже още нещо, но се отказва.
Въобще не съм се замисляла по въпроса как ме е намерил Гневният мъж. Даже не се изненадах, когато видях втория кораб през онази нощ. Сякаш го бях очаквала — толкова бях уверена, че Марлоу е дошъл за мене.
— Трябва ми компютър — обръщам се аз към баща си.
— Има в ателието.
Води ме долу и аз сядам пред дисплея, за да сърфирам в Мрежата в опит да се домогна до самоличността на Гневния мъж. Откривам Близки на загиналите от ръката на Франк Гиъри и започвам да се ровя из базата данни. В същото време имам усещането, че в главата ми тиктака невидим часовник. Обръч пристяга гръдния ми кош. Питам си къде ли е сега Гневният мъж и дали имат възможност да наблюдават действията ми. От Грей знам колко е напреднала техниката в наши дни. Те могат да са на няколко пресечки и дори на километри оттук и въпреки това да ни слушат и гледат, все едно са в стаята. Изглежда странно, че ми дават подобна свобода, но, от друга страна, са ме вързали със стоманена верига право за сърцето. Ще правя каквото поискат — няма къде да вървя.
Но защо ме оставиха точно на това място? Положително им е било ясно, че ще отида при баща си. Дали не се крие нещо зад това?
Търся познатия ми образ с надеждата да открия прикрепено към него име. Но попадам единствено на статии, които съм прочела вече стотици, хиляди пъти. Взирам се в екрана и едва удържам порива да грабна машината и да я тресна в пода, да заподскачам отгоре й с писъци на гняв и отчаяние.
Появява се баща ми с голяма книга в ръце, която оставя върху плота пред мен. Дисплеят я озарява с призрачна, синкава светлина. Книгата е отгърната на снимка с размери 20х25 и показва татуировката на Марлоу. Видът й предизвиква ледена тръпка по цялото ми тяло. Виждала съм този образ безброй пъти в сънищата си, в мрачните си мечтания. Но видът му сега, върху тази снимка, ми напомня, че той все пак е просто човек, кости и плът, а не чудовище от моите кошмари. Той е истински и вероятно още жив.
Взирам се в тъмните очертания на татуировката. Виждам разбунен океан да блъска черни зъбери. Съзирам собственото си лице, скрито в цялата композиция. Върху една от скалите е гравирана вълча муцуна. Над всичко се реят две птици. Красиво и подробно е като в сънищата ми. В тях обаче океанът се движи, а птиците надават печален писък. Върху страницата всичко е плоско и мъртво. Нещо като карта на болно съзнание.
— Защо ми го показваш? — питам аз.
— Погледни внимателно — отвръща той, като почуква с показалец изображението.