— Значи…
— Смущаващо в цялата работа е обстоятелството, че проникването в дома на убития е извършено като по военен учебник, а самият той бил вързан и приведен в безпомощно състояние по начин, прилаган също от военните. И така, имаме това професионално проникване и обезвреждане на жертвата, последвани от жестока разправа над нея. Много странна работа. — Майк млъква и Харисън го чува да дъвче нещо. Дъвченето продължава по-дълго, отколкото детективът би приел за възпитано.
— Не разбирам. Смяташ, че „Помощ в мъка“ са свързани по някакъв начин с военните ли? — пита най-накрая полицаят.
— Хм — мучи Майк все още с пълна уста. — Извинявай, цял ден не съм хапвал. Алан Паркър е бивш тюлен от морската пехота. Една от дъщерите му е станала жертва на сериен убиец на име Франк Гиъри. Двамата с жена му създават организацията „Близки на загиналите от ръката на Франк Гиъри жертви“, след като самият Франк е пуснат на свобода в резултат от — както смятат мнозина — издевателство над правосъдието. По-късно Джанет Паркър откача и застрелва Франк Гиъри в собствената му къща.
Харисън почти усеща миризмата на дивеча.
Организацията се саморазпуска, но Алан Паркър продължава да мобилизира общественото мнение с искане за преразглеждане на събраните улики. В края на краищата става ясно, че е възможно Марлоу, синът на Франк Гиъри, да е убил дъщерята на Алан Паркър. Самият той се загубва за известно време от общественото пространство, за да се появи по-късно отново.
Като вземат предвид военното минало и извършеното от жена му убийство, във ФБР допускат възможността тази организация да се занимава със саморазправа. Проведено е рутинно разследване и понеже не се стига до нищо положително, то е наскоро след това прекратено.
Детектив Харисън си пробива път през последните гъсталаци дива растителност и излиза на открито, където ярки слънчеви лъчи проникват през балдахина на дървесни корони. Осветена от тях, призрачната орхидея се рее във въздуха, бяла и потръпваща, след толкова дълго очакване.
Виждам момиче, което лежи под цяло поле от звезди. Тя лежи и мечтае да се издигне високо над земята, също като взрив отпреди милиони години, да стане бяла и недосегаема като тях. До нея лежи млад мъж. Той е самата красота, чертите му са изящно изрязани, тялото — като дялано от мрамор. Очите са като черни дупки — нищо не убягва от вниманието им. Те са любовници, да. Тя го обича. Но всъщност му е пленница. С него я свързва онази страховита пустота, която усеща в себе си, болезненият страх, че няма да намери друго убежище на този свят. А това е достатъчно.
Двамата напускат безопасността на църковния двор, качват се в крадената кола и поемат по безлюдния нощен път, който се вие в планините. Тя отпуска уморена глава върху страничното стъкло и слуша песента на двигателя, свистенето на гуми по асфалта, радиото, от което се носят звуците на „Крейзи“ от Патси Клайн: Луда съм за твоята любов.
Забелязва нещо в далечината: далеч отзад се появяват като оранжеви очи фаровете на друга кола. Вижда ги в страничното огледало. Ако и той ги е забелязал, с нищо не показва да е притеснен. Но това е така, защото не знае онова, което е известно на нея. Не знае за мъжа, който пусна салфетката върху тяхната маса.
Спасявай си кожата, докато още можеш.
След последните грозни признания, които си пробиват път като червейчета към съзнанието й, тя разбира, загубила всяка надежда, че може. И го прави по безпомощния начин, който все още е в нейна власт — не казва нищо.
Не помня да съм стреляла по Грей. Този спомен, слава Богу, още не ме е споходил. Не помня нищо и за Тексас. Помня обаче втората си среща с Бригс, макар по онова време да не знам това име.
Пореден гаден хотел край поредна магистрала. Все още в Ню Мексико. Излизам от банята и го виждам да седи върху ръба на леглото с пура в устата. Марлоу е излязъл преди час. Къде ходи и какво прави, нямам никаква представа. Знае, че ще го чакам.
— Не си му казала за бележката — обажда се той, като пуска към тавана концентрични кръгове зловонен дим. — Това ме изненадва. И радва.
Стоя пред вратата и се питам истински ли е този човек, или въображаем. Вече съм имала „посещения“ от мама, татко, както и от едно момиче, убито от Марлоу. То носеше барета с ивица миниатюрни розови цветчета, залепена по периферията. Ясно личи, че много си я харесва. Час по час попипва баретата с надежда да привлече вниманието на околните върху нея. Но моето внимание е привлечено от зейнала върху гърлото й дълбока рана. Пита ме, кървяща и стенеща върху леглото, как съм могла да му позволя да направи подобно нещо. Но когато затварям очи и ги отварям отново, от нея няма следа. Оттогава преставам да се доверявам на сетивата си, когато става дума за чуждо присъствие в стаята ми.