— Доста голяма услуга — отбелязвам аз скептично.
— Не е нещо особено в сравнение с онова, което аз сторих за него. Можеш да ми вярваш.
— Спести ми подробностите. — Нямам настроение да изслушам някоя от шантавите му истории. Даже не съм напълно убедена, че ще намерим самолет на онова летище, ако има летище, разбира се. Но друга алтернатива няма. В стомаха ми се вихрят киселини. Образът на Виктория, вързана и със запушена уста, не напуска съзнанието ми.
Поглеждам към баща си, който едва се удържа да не започне своята история, но волята му надделява. Облягам глава на стъклото и гледам дърветата, които прелитат край нас. Мисля за другите коли по това шосе, завиждам им заради обичайните задачи — поели за нощна смяна, или на връщане от работа, на път за някое парти, или на връщане от среща. Аз никога няма да водя подобен живот. Никога. Даже като Ани всекидневието ми е изтъкано от лъжи. Човек може да се скрие от делата си, може да ги навре в миша дупка, да ги махне от всекидневието, но те остават винаги до него. Това ми е вече ясно, макар и със закъснение. Няма как да се отървеш от демоните. Те подскачат и вият, трополят и свиркат, докато им обърнеш внимание. В края на краищата трябва да застанеш с открито лице срещу им. Те го изискват.
Напускаме магистралата, за да поемем по тъмен второразреден път. Съзирам летище с хангари и подредени в стройни редици самолетчета. В далечината се вижда невисока кула, както и редица светлини, които според мен очертават пистата. Наистина има летище.
— Каза, че една от портите ще бъде отворена — съобщава баща ми.
И тя е отворена.
— Откъде разбра, че не съм мъртва? — питам го аз, докато колата минава през портата. Не знам защо именно тогава ми дойде в главата този въпрос. Има толкова много други проблеми за обсъждане. Отпред се появява фигура на човек, който крачи между един малък самолет и някакъв хангар.
— Грей прати да ме известят. Някакъв хлапак. Той ми предаде бележка, в която всичко бе обяснено. Сигурно се е опасявал да не взема да ровя.
Грей обича да си връзва гащите отвсякъде. Ще ми се да е сега до мене, но, от друга страна, напълно справедливо е да съм сама. Баща ми спира колата и двамата чакаме известно време в мрака. Мъжът при самолета застива на място и поглежда към нас.
Татко устремява поглед право напред, а после тежко въздъхва. И двамата знаем, че няма да дойде с мен. Не ми е ясна причината за това, но той просто не може да продължи нататък. А винаги е правил само онова, за което има сили. Маже би това е така при всички нас. Може би само когато става дума за родител, този недостатък причинява подобна болка.
— Виж какво, дъще — започва той, но не продължава. Моля се да не се впусне в някоя тирада за това, как се е провалил в бащинството и колко му е мъчно по този повод. Нямам нито време, нито сърце за това. Седим си така, докато той явно събира кураж да каже още нещо.
— Може да стане и по друг начин, промълвява най-накрая той. — Що да не извикаме ченгетата?
— Дъщеря ми е в ръцете им.
— Офелия… — пак започва и спира той. Каквото и да е имал наум, отказва се да го произнесе. — Знам. Имаш право. Върви при момиченцето си. Но внимавай.
Гледам лицето му, потрепващото върху челюстта мускулче, издутата на слепоочието вена. Както обикновено, не мога да вникна в бурята, която се вихри зад това чело.
— Обичам те, Опи. Винаги съм те обичал — казва той, без да ме поглежда.
— Знам, татко. — И наистина знам. Знам го.
Няма сбогуване, няма просълзени прегръдки, няма слова на мъдрост и окуражаване. Излизам от колата и след четвърт час съм във въздуха. SR–20 ме връща към ранчото на Франк, откъдето започна всичко.
Седя отзад в кабината, стегната с колан, със слушалки на глава. Пилотът, късо подстриган масивен мъжага с най-нежната кожа, която ми се е случвало да видя у представител на противния пол, ме е поздравил и дал инструкции за безопасност, обаче след това зъб не обелва по време на полета. Не проявява интерес нито към мен самата, нито към моята задача. Плаща му се, за да свърши определена работа, а не да разпитва. Забелязвам, че избягва да погледне лицето ми, сякаш за да не може да го идентифицира по-късно.
Шумът от двигателите хипнотизира, действа успокояващо със своята монотонност. Докато машината се понася по пистата, за да се издигне почти веднага, аз си мисля за Виктория.