Тя въздъхва дълбоко.
— И си казах: вече имам дъщеря, не искам да я срамя с една майка, която дори не знае как да плати сметките си онлайн. Ако с теб се случи нещо, ще се видя в небрано лозе. А ти си ченге, сам знаеш. Възможно е да ти се случи нещо.
Той не отделя поглед от лицето й. Гледа тези очи, широко отворени и насълзени.
— Сара…
— Толкова млади се оженихме — прекъсва го тя бързо. Аз дойдох при теб буквално от къщата на родителите си. Винаги някой се е грижил за мене, Рей. Но сега се появява едно същество, което очаква аз да се грижа за него.
Той понечва да заговори, но тя го спира с ръка.
— Не проумявам тези огромни тегления от спестовната ни сметка. И после тази вноска — добавя тя, като вдига купчинката. Той забелязва почерка й, както и някои отбелязани с маркер места. Хартийките потрепват в ръката й. Чува по бебешкия интерком как дъщеричката му сумти и се върти в съня си. — Ще ми обясниш ли всичко това, Рей?
В ума му се прескачат стотици лъжи, стотици начини да извърти така нещата, че тя да се почувства неудобно, задето си е позволила да го нападне по този начин. Такава му е професията в края на краищата, в това е най-добър: посредством хамелеонска промяна на собствената си личност да убеди другия, да го предразположи, да го накара да повярва в онова, което той иска. Но сърце не му дава да се оплита в нови тайни, в нови лъжи. И докато седи пред нея в техния уютен дом, докато й разправя всички лоши неща, които е вършил, една скрита част от неговата същност се радва безмерно. Радва се за това, че най-накрая тя научава цялата истина за него.
Самолетът изглежда се приземява в пълна тъмнина, ако изключим една съвсем тъничка ивица лампички, която, надявам се, маркира земята. Полетът бе доста бурен и аз не знам колко още би могъл да издържи стомахът ми на тия подскачания и внезапни пропадания. Малката машина се мята насам-натам така бясно, че за мен най-логичният изход би бил едно сгромолясване надолу. Но какво ще стане с Виктория тогава? Старая се да не мисля за това, докато машината се спуска, а аз забивам до кръв нокти в дланите си. Но приземяването се оказва неочаквано гладко.
— Казаха, че някой ще ви посрещне — чувам гласа на пилота в слушалките. — Някой трябва да чака.
— Кой? — питам аз. — Кой чака?
Виждам, че мъжът свива рамене. Не се обръща назад. Отново ми минава през ума, че не иска да вижда лицето ми, или пък не иска аз да видя неговото. Както и да е, лично аз не бих го разпознала.
— Не знам — отговаря той с интонация, която не предразполага към по-нататъшни въпроси.
Машината застива, аз му благодаря и излизам във влажната нощ на Флорида. Палмите се люлеят, а комарите ме нападат в мига, щом свалям якето, от което нямам никаква нужда по тия места. Усещам първите капки пот по челото си.
В далечината съзирам стройна мъжка фигура, изправена до лека кола. Нейните фарове са единственият източник на светлина, ако изключим немощния светлик от малката контролна кула. Там не се вижда жива душа.
След като нямам друга алтернатива, се приближавам до колата и виждам изправен до нея Гневния мъж.
— Знаете ли кой съм аз? — пита той, когато приближавам.
Поклащам глава. Ситуацията добива сюрреалистични измерения. — Помня ви, но не зная как се казвате.
— Казвам се Алан Паркър и съм баща на Мелиса, съпруг на Джанет.
Думите ме удрят като камъни. Би трябвало тази новина да хвърли обилна светлина върху произтичащото вътре в мен, но не става така.
— Някога, много отдавна — продължава той, — двамата с Джанет мислехме, че Франк Гиъри е убил нашата Мелиса.
Облечен е с черни панталони и риза от плътна материя, върху която носи яке. Доста е топло за подобни одеяния, но той не изглежда да се чувства неудобно. Напротив, свил се е леко, сякаш умира от студ. А наистина ли потръпва едва-едва? Изглежда някак неуместен точно в този миг.
— Омразата бе основният двигател на живота ни в течение на дълги години. Тя ни съсипа. — Той кашля хрипливо, сетне изважда пакет червено марлборо и пали цигара със скъпа запалка. Поема дълбоко дима. Има вид на заклет пушач, мършав и блед.