— Работата е там, че аз бях ужасен баща. Все ме нямаше, а когато бях у дома, все едно че пак ме нямаше. Кажи-речи не съм прегръщал дъщеря си, или пък не съм й казвал, че я обичам, през всичките години, докато бе жива. Осигурявах й бита, разбира се, покрив над главата, красиви неща, колеж. Тези работи ги умея. Смятах, че с това се изчерпват задълженията на един баща. Истината е, че не й отдавах почти нищо от себе си, преди да настъпи моментът, в който ни я отнеха. Но аз се превърнах в главния отмъстител при кръстоносния поход срещу Франк Гиъри. Мелиса е останала навярно силно изненадана от моята стръв. Сигурно е умряла с мисълта, че не я обичам.
Не знам какво да му кажа. Нямам представа защо ми разправя всичко това, нито какво изобщо правим тук. Но продължавам да слушам, тъй като нямам друг избор и понеже си мисля, че докато той говори, дъщеричката ми ще бъде в безопасност. Цялото ми същество изгаря от желание да побягна надалеч оттук.
— Разбира се — продължава той, — за Джанет бе неизмеримо по-трудно. Това са отношения между майка и дъщеря — трудно се вниква в тях. Аз бях изпълнен с гняв, изгарях от желание за мъст. Кръвта ми бе сякаш заменена с ракетно гориво. Но когато Мелиса умря, с нея си отиде и Джанет. Ей така. Продължаваше да съществува в пространството, но всъщност не живя нито един ден след гибелта на Мелиса. Не биваше да ме изненадва онова, което стори. Но не го очаквах. Не мислех, че е способна на подобно нещо.
Внезапно го разтърсва такъв пристъп на кашлица, че е направо неудобно да гледа човек. Измъква книжни салфетки от джоба си и ги притиска към устата, докато се успокоява. Когато ги дръпва, виждам, че са целите в кръв. В съзнанието ми нахлуват спомени за нощта, когато Джанет Паркър застреля Франк, а сетне и себе си. Чувам изстрелите, усещам мириса на пушек. Не съм си задавала въпроса, кой подпали къщата, но няма кой друг да е бил, освен Марлоу. Предполагам, че плановете му са включвали и смъртта на моята майка. Не е допускал, че ще се втурна вътре и ще я измъкна. Мисля си за това, докато Алън Паркър се успокоява и заговаря отново:
— Макар да жалех за Джанет, в същото време бях щастлив. Знам какво удовлетворение е изпитала, когато е дръпнала спусъка. Сигурен съм, че е умряла в мир със себе си и света.
Виждам печалната му усмивка и си спомням изражението на Джанет Паркър в онази нощ — сякаш е освободена от огромно бреме. Не му казвам това. Не знам дали му е известно обстоятелството, че съм станала свидетел на всичко и не съм сигурна как би му се отразила подобна новина.
— Само че Франк Гиъри не е убил Мелиса — казвам аз наслуки.
Той поклаща глава.
— Няма как да е. Издействах ексхумиране на тялото на Мелиса, когато той спечели първия кръг от преразглеждането на уликите. ДНК пробите показаха сходство с тези на Франк Гиъри, но не и пълна идентичност. Следователно може да се стигне до заключението, че пръст тук има Марлоу Гиъри.
Над главите ни блясва светкавица, а в далечината се чува гръм, но все още не вали. На всеки две-три минути целият небосклон се осветява, за да потъне миг по-късно в пълен мрак, все едно някой го включва и изключва с прекъсвач.
— За да бъда откровен — продължава мъжът, — трябва да призная, че отдавна подозирах нещо подобно. Доста убийци съм видял през живота си — в Корея, във Виетнам, — така че мога да ги разпознавам. На процеса Марлоу бе също толкова мъртъв отвътре, колкото и баща му. Както се казва, ябълката не пада далеч от корена си.
В този момент проумявам нещо. Светкавиците започват сякаш да разпарят собствената ми памет, извикват за живот сцени, които са тънали години наред в пълен мрак.
— Бригс е работел за вас — казвам аз. — Вие сте го изпратили да издири Марлоу, докато бягахме.
Той кимва.
— Не бях сигурен, че Марлоу е свързан със смъртта на Мелиса. Но знам, че използва Джанет за убийството на собствения си баща. И когато научих, че е започнал да убива други хора, да отвлича нечии дъщери, реших, че трябва да го спра. Бях обладан от гняв. Той бе по-силен от мен. Но не исках да го съдят и пратят в затвора. Не ми трябва подобна справедливост. Искам той да страда. Искам да умре в мъки, както стана с жертвите му. Освен това познавах достатъчно хора, готови да помогнат за целта — военните ги бива да издирват убийци.
— Защо не го направихте сам?
— След смъртта на Джанет започнах да храча кръв. Болестта на гнева и страха не може да се носи вечно. В един момент тя казва тежката си дума. В моя случай — рак.