Отначало мисля, че има предвид и мъжа ми. Но това някак не се връзва с Грей. Той е прекалено праволинеен. Твърде много ме обича. Не мога да си го представя като участник в подобна схема. И ако беше, защо му е да убива Бригс?
— Грей не е знаел за това — отбелязвам аз. — Той също се опасяваше, че Марлоу или някой друг от миналото ми се е върнал за мене. Затова и уби Бригс.
Паркър кимва бавно с тъжен израз на лицето.
— Имаш право — той не би участвал в подобен заговор. Не би те предал, не би ти причинил толкова болка. Може би дори, поради огромната му любов, някаква част от съзнанието му не иска ти да си спомниш.
— Кои са те тогава? Кои са ония, дето си мислят, че ми помагат? — почти пищя аз. Оставам смаяна от този изблик. Той също. Сякаш не е очаквал, че казаното е в състояние да ме огорчи. Вдига успокоително ръка.
— Твоите свекър и свекърва, Дру и Вивиан. Наш представител се свърза с Вивиан и я уведоми за опита ти да ни откриеш. Двамата с Дру приеха да сътрудничат за изпълнение на нашия план, целящ да те изправи срещу твоето минало.
Спомням си как Вивиан ме заведе при доктор Браун, изписания върху лицето й страх, когато й разказах за случващото се с мен. Боря се срещу тези спомени, мъча се да я оправдая, да я извадя от ролята на лъжкиня и манипулаторка, каквато би трябвало да бъде, за да извърши всичко това. Опитвам да си наложа представата, че я познавам много добре и мотивите й не могат да бъдат други, освен най-благородни. Искала е да ми помогне. Дано да е така в края на краищата.
— Това не може да бъде — заявявам аз и поемам дълбоко въздух. Тук нещо не е наред. — Не биха се съгласили да се причини каквото и да било зло на Виктория. По-скоро биха умрели. — Няма сила, която да ме разубеди по този въпрос.
— Сигурно е така — отвръща той с лека усмивка. — Те не биха могли да знаят докъде сме готови да стигнем, за да осъществим своите цели. Пък и никой от нас не би могъл.
Сега ми се вижда изпразнен, опустошен и аз разбирам, че Алан Паркър е човек, чиито гняв и мъка са заместени от неистов стремеж към мъст, с който не е в състояние да се справи, макар да би желал. Усещам, че ще избухна в ридания.
— Те и двамата бяха убедени, че си напълно безпомощна, дотолкова опустошена от всичко, което ти се е случило в живота, че никога повече няма да можеш да се възстановиш. Съгласиха се с този план, с цел да ти помогнат. Всъщност да помогнат на Виктория, за да има тя силна и здрава майка. Не е ли ирония на съдбата фактът, че сега ти помагаш на тях?
Усещам, че адреналинът отново кара сърцето ми да забие по-силно.
— Какво имате предвид?
— Сега всичко е в твои ръце, Офелия.
— Не разбирам — казвам аз и се доближавам до него. Интонацията ми е по-скоро умолителна. — Къде се намираме? Къде е дъщеря ми?
Никога не съм се чувствала толкова уплашена, нито толкова отчаяна, колкото в този миг, но той само прави крачка встрани от колата. Разбирам, че ще ме остави сама.
— Ключовете са на таблото. В жабката има пистолет. В края на пътя завиваш надясно. След като тръгнеш, ние ще знаем във всеки един миг къде се намираш.
Обръща гръб. Насочва се към дърветата, които ограждат летището.
— Трябва да бъдеш силна, Офелия. Повече от когато и да било. Заради себе си, за дъщеря си, заради мен.
— Изобщо не ви трябва моята помощ. Винаги сте знаели къде е Марлоу. Защо правите всичко това?
Виждам го да долепя салфетките към устата си, да прегъва рамене от кашлицата. Спрялото в гърлото ми ридание излита на свобода.
Какво искате от мен? Какво трябва да сторя, та да получа дъщеря си?
В този момент угасва светлинката на кулата. Вдигам поглед и маркировката на пистата също угасва. Самолетът го няма. Навярно е прибран в хангара, понеже не съм го чула да излита. Единствено фаровете на колата остават да светят.
— Кажете! — крещя аз в мрака. Но Гневният мъж си е отишъл. Сама съм. Пространството наоколо е станало плътно от тишината. Обзета от пълно отчаяние, сядам в колата и потеглям. Излизам на пътя и да, той има право: знам къде отивам. Ранчото е на по-малко от петнайсет километра от това място.
— Няма ги — заявява Есперанса иззад вратата на нашата къща. Тя е блокирала малкия отвор, който е открехнала, и наднича през него към детектив Хари сън.
— Искам да знам къде са, Есперанса — отвръща той твърдо. — Не съм дошъл на гости.