Промушвам се зад вратата и поемам към фермата. Когато вървях по този път преди, бях на седемнайсет години, без нищо за губене на този свят. Какво не бих дала сега поне за частица от своето тогавашно невежество.
Докато крача в тъмното, спомените нахлуват един през друг в главата ми. Виждам колата на Джанет Паркър да се плъзва покрай мен. Чувам пукането на изстиващия двигател, когато отново я съзирам малко по-късно. Усещам миризмата на пушек, чувам трясъка на изстрелите. Виждам ореол от руси коси, когато за първи път разбирам, че Марлоу е убиец. Чувам словата на неговата изповед под небето на Ню Мексико. Внезапно се сещам за Грей.
Никога повече не виждам Бригс след направеното от него предложение в хотелската стая — или поне не помня такова нещо. Не мисля, че разполагам с времето, необходимо за да извърша поисканото. Май беше ден или два, преди Грей да ни догони. Спомням си единствено масивна фигура в очертанията на вратата в поредния мърляв мотел. Виждала съм го и преди. Само това мога да осъзная. Поради някаква неизвестна причина видът му предизвиква усещане за дълбоко облекчение, което се слива със страха. Той влиза в стаята, а в ръка държи спринцовка.
— Няма да те нараня — обажда се той, като забива иглата под кожата на ръката ми. Даже не трепвам. — Баща ти ме изпрати за теб. Това е успокоително — добавя фигурата, а аз вече летя из пространството. — Не мога да те оставя отново да гръмнеш по мене, нали?
Следващият ми спомен е от задната седалка на неговата кола. Окована съм. Той влетява през шофьорската врата… Виждам шпила на катедралата „Свети Франциск“, преди отново да загубя съзнание.
За онази нощ знам единствено версията на Грей. Върнал се в мотела и зачакал Марлоу. Изненадал го така, както бе планирал Бригс. Надделял в единоборство и успял да го завърже. Имал намерение да откара колата в другия край на града и да я остави пред полицейския участък с пленника вътре, след което да се обади по телефона, когато сме вече достатъчно далеч.
Грешката му — погледнато от сегашна дата — е двустранна: не използва успокоителното, понеже му се струва, че вързаният е в безсъзнание, и не го слага в багажника, а на задната седалка. Марлоу се съвзема по време на движение, освобождава ръцете си и се нахвърля върху Грей. Борбата приключва с изстрел в лицето на Марлоу, а Грей успява да се изтърколи от колата, миг преди тя да рухне в бездната на Рио Гранде.
Чувала съм тази история милион пъти. Карала съм Грей да я разправя отново и отново, докато заприличва на приказка от детството ми. Наближава краят на моя преход и започвам да виждам покрива на къщата. Питам се каква част от историята отговаря на истината. Нямам представа. След разговора ми с Алан Паркър всичко изглежда съмнително.
Излизам в откритото пространство, където се намират къщата, хамбарът и откритите участъци за конете, за да остана смаяна от състоянието на имота. Всичко е порутено до степен, каквато не съм очаквала. Представях си го ремонтиран от жените, които го обитават, докато провеждат своята кампания за освобождаване на осъдените на смърт съпрузи, синове или любовници. А виждам два от прозорците на втория етаж да зеят без рамки, докато на покрива има огромна дупка. Входната врата виси на пантите, верандата е хлътнала. В далечината жалее бухал. Към злокобния му глас се присъединява жабешки хор. Хамбарът е невредим, но всичко има вид на изоставено от години.
Усещам вътрешно напрежение. Тъмнината наоколо ме ужасява. Как се озовах на това място? Наистина ли се случва всичко това? Не е ли Алан Паркър част от въображението ми? Обзета от отчаяние, започвам да крещя:
— Марлоу!
Повтарям и повтарям това име, а виковете ми потъват в плътната, влажна атмосфера наоколо. Всички песни на нощта секват, цялата вселена се заслушва в моя зов, в отчаяния писък на изоставено животно. Отпускам се на колене.
Разбирам, че го няма. Никой не би могъл да живее тук, в това мъртвило, дори и той. Отчаянието ми е така пълно, че ме съсипва физически. Докосвам чело до земята.
И така, коленичила на това място, аз най-накрая събирам миналото с настоящето. Спомням си. Изправям се на крака. Знам къде е Марлоу. Алан Паркър е прав. Винаги съм го знаела. Той наистина има нужда от мен в този случай, защото аз съм единственото живо същество на тази земя, което знае къде би могъл да е той през всичките тези години. Марлоу не ме преследва, а ме очаква, и то именно там, където знам, че ще бъде.