Сега съм по-отстъпчива към самата себе си. Старая се да се отнасям към собствената си личност така, както третирам дъщеря си — търпеливо и с разбиране. Същото отношение се мъча да установя към спомените си като момиче. Офелия е една наранена млада жена и тя прави онова, което е необходимо, за да оцелее. Всеки ден виждам нейна версия в клиниката — обронила глава, обгърнала тялото си с ръце, с празен поглед. Виждам я да се отравя, беси, уморява от глад, убива с алкохол и дрога. Знам, че за Виктория няма опасност да се превърне в подобно изгубено момиче. Научили сме я да се познава и цени, да се уважава и пази. Надявам се да ставам все по-добра в даването на личен пример.
Оглеждам голямата зала, виждам другите студенти да чукат като побеснели в лаптопите си или да бъбрят помежду си преди началото на лекцията. Някакво момиче флиртува с момчето зад него, докато друго ги наблюдава с нескрита завист. Двама младежи разговарят оживено в ъгъла. Единият жестикулира, а другият е подпрял брадичката си с длан. Всички имат такъв здрав вид, добре облечени и самоуверени. Представям си идиличното им детство, близките връзки с родители, братя и сестри. Знам, че това са само фантазии. Никой не познава скритите тъмни места на другия, никой не знае болките му.
Миналия месец прибрах праха на майка си. Тя е кремирана, а урната заедно с личните й вещи се съхраняваше в районната морга. Отнесохме праха на плажа и го пръснахме по вятъра при изгрев-слънце. Избрах това място, тъй като е единственото място, където прекарах щастливи мигове с двамата ми родители. Ще ми се да вярвам, че и тя го помни, че понякога, когато остава сама нощем в леглото, съм й липсвала. На мен самата ми липсваше. Обичах майка си. И тя ме е обичала по свой собствен начин, надявам се.
Още не съм разговаряла с баща си. Когато се пренесохме тук, отидох да го потърся, да го разпитам за ролята му в цялата история, за всичко, което знае. Но заварих ателието затворено. Хазайката му казва, че най-редовно получава чек за наема от банката. Пуска ме в апартамента, докато сама остава на прага. Оглеждам се за някакво указание относно посоката, в която се е запилял. Но няма нищо… всичко е също като през онази нощ, само дето дрехите му ги няма. Минавам оттам кажи-речи всяка седмица, отбивам се при хазайката за новини. В сърцето ми зее празно пространство, което е предназначено за баща ми. Цял живот го преследвам — няма да спра и сега. Грей смята, че той е нашата последна и най-добра възможност да се доберем до истината. Но аз знам, че дори когато се върне, той ще продължи да прави онова, което е правил винаги: ще лъже.
Знам, че искаше да ми помогне, да ме отърве от Марлоу, от самата себе си. Направи каквото можа. Изглежда най-накрая ми се притече на помощ по своя си начин. А после отново избяга. Сигурно не може другояче.
Преподавателят влиза през една врата, разположена в предната част на помещението. То е огромно и прилича повече на театрална зала. Има подиум, микрофон и множество редици столове, които се издигат все по-нагоре. Лекторът е висок и строен, с чорлава черна коса и сини като лед очи. Гласът му е дълбок и май не се нуждае от микрофон. Лекцията е озаглавена „Тайният живот на травмата“, а залата е почти пълна. Той преподава на студентите неща, които са ми до болка познати: защитните средства на психиката за оцеляване пред лицето на немислимото. Аз съм своя най-добър клиничен пример.
За днес е приготвил диапозитиви на рисунки, правени от пациенти. Моли един от студентите да загаси осветлението. Преди да настане мрак, аз я забелязвам с крайчеца на окото си. Седи в другия край на моя ред, изгладняла и объркана. Мъртвото момиче, което толкова дълго чака все така неидващото спасение, за да се спаси накрая само. Миг преди да изчезне заедно със светлината, тя се обръща към мен и се усмихва.