Виждала съм такива момичета в училище — онези момичета с копринени коси и тела на жени, чиито приятели карат лъскави спортни коли, водят ги до училище, купуват им рози за Свети Валентин, а те самите носят подобни колиета. Сега ми е ясно колко банални са те, колко евтини и безвкусни. Тогава обаче винаги, когато съзирах подобно украшение около шията на такова момиче, нещо ме бодваше отвътре. Нещо като завист, ама не съвсем. По-скоро тъжно любопитство. Какво ли е да носиш подобно украшение, да се чувстваш част от нещо цяло, а не да просиш внимание и благоволение. Бе по-скоро болка, усещане за вътрешна празнота.
След онази вечер при дървото-паразит в края на нашия паркинг аз се влюбих в Марлоу по начин, който е възможен само веднъж в живота. В мен се разпали могъщ пожар. Сега ме е срам от изпепеляващата сила на онази любов. И нещо повече: срамувам се от яркостта, от силата на спомена за нея. До ден-днешен, когато барометърът спадне, а навън се разрази лятна буря, аз неизменно си спомням онова бурно лято, когато той се намести в моя живот, докато навън валеше като из ведро всеки божи ден. Спомням си какво значи да обичаш без ограничения, без разум и сметка. Когато пораснем, се научаваме да не обичаме така. Но като почти деца не познаваме друг начин на обичане. Падането е толкова сладко, че не допуска никаква мисъл за това къде и как ще се приземим.
Понякога не мога да си спомня какво съм закусвала, но споменът за времето с Марлоу е жив във всяка клетка от тялото ми, макар да съм се опитвала да го забравя. Независимо от целия ужас на онова, което последва. Толкова много неща съм забравила, но това не. Спомням си как в един момент прозрях, че това не може да трае дълго, също като летните бури, които превръщат улиците в порои, но които са толкова кратки, независимо от гръмотевиците, вихъра и светкавиците си.
Поглъщам всеки миг с ненаситността на ослепяващ, решила да попия всеки нюанс, всеки цвят, всеки оттенък, всяка подробност: уханието му на сапун и дим, остротата на четината му под моите устни. Начинът, по който стихията блъска тънките стени на нашата каравана, по който дъждът барабани, докато ние сме в безопасност вътре, а мама е на работа или на посещение при Франк.
Имам рожден ден. Ставам на седемнайсет. Преди да тръгне за работа, мама прави палачинки и забучва свещ в купчината им. Двамата с Марлоу ме поздравяват с песен. Мама ми подарява една блуза, която съм си харесала много отдавна, мъничка, блеснала в розово кутийка за гримове с шишенце лак за нокти в нея, червило, петнайсет долара и картичка с надпис: На моята красива дъщеря. Мисля, че отгоре имаше образ на принцеса от приказките. Тя е много мила през този ден, истинска любяща майка. Спомням си това, помня, че се чувствах направо неудобно от толкова внимание.
Тя излиза след закуска, като ме прегръща и целува преди това, обещава да донесе пица за вечеря, както и истинска торта.
— Какво ще си пожелаеш за рождения ден, Офелия? — пита ме той, когато оставаме насаме и аз раздигам чиниите от масата. Този въпрос, както и сериозният тон, с който е зададен, ме карат да застана нащрек. Има някакъв особен, грозен привкус. Вече съм се научила да го разпознавам и се боя от него. Не защото ме е нагрубил по какъвто и да било повод, а защото усещам, че се усамотява в някакво място, където не мога да го последвам. Погледът му опустява, тялото се отпуска. В състояние е да изчезва така за дълги часове, а сетне се завръща при мен, като пробуден от сън. Прекалено наивна съм, за да разбера, че това не е нормално. Поне така си го обяснявам.
— Да бъда с тебе — отвръщам аз, защото знам, че именно това иска да чуе. Спомням си златното сияние на слънцето през оня ден, което направи жилището ни да изглежда по-малко окаяно от обикновено.
— Завинаги ли? — пита той с протегната ръка. Аз я поемам, а той ме привлича върху скута си. Притиска ме здраво, заровил лице в шията ми. Аз го обгръщам с ръце.
— Завинаги — шепна едва чуто и вдъхвам неговото ухание. И го вярвам с всяка клетка на тялото си, както само едно момиче на тези години, превърнало цялото си същество в приказка е в състояние да го направи.
Той ме пуска и вади от джоба си малка черна кутийка. Аз мигом я грабвам с щастлив писък, който го кара да се усмихне. Отварям я и половинката златно сърчице блясва насреща ми. Той разтваря яката на ризата, за да ми покаже втората половинка около собствената си шия.