— Ти си моя — казва той, докато закопчава колието около врата ми. Тези думи прозвучават толкова странно за слуха — пронизват го като ледена висулка. Но когато се извръщам да го погледна, той се усмихва. Никой не ми е казвал подобно нещо до този момент. Действа ми като наркотик — не ми стига.
Разказвам това на моя психоаналитик. С никого не съм го споделяла преди. Срам ме е от начина, по който го обичах, от нещата, които си позволявах да правя, за да запазя тази любов. Също като мама. Дори по-лошо.
Докторът ми казва с познатия успокояващ глас:
— Не чувствата към определено лице ни правят влюбени в него, Ани, а това, как то ни кара да се почувстваме. За първи път в живота вие сте се превърнала в център на нечие внимание, едничък обект на нечия любов. Не да дебнете искрица истина да заблести сред купищата бащини лъжи, не да жадувате майчината любов да ви издигне над нуждата от мъжко внимание. Вие сте най-главното. Или поне той ви е накарал да се почувствате така.
Долавям правотата на казаното, но го приемам като клиничен поглед върху любовта. Нима не е нещо повече? Не е ли нещо по-съществено от образа на двама души, които си държат взаимно огледало? Задавам този въпрос.
— Да, при една здрава връзка има много повече. Има взаимопомощ, уважение, привличане, страст. Има възхищение към другия, към неговия характер и личностни черти. — Сетне докторът пита: — Какво точно обичахте у него? Разкажете ми.
Но когато се опитвам да намеря отговор на този въпрос, образът му ми се изплъзва, скрива се нейде из гънките на моята памет. Зрялата жена, която го е надживяла, не може да си спомни какво точно е обичало момиченцето, каквото е била.
Евтиното украшение блещука в ръката ми. Спомням си как неугледното бижу ме накара за известно време и за първи път в живота си да се почувствам обичана. Чувам и ехото от един глас — глас, който чух снощи на плажа: Когато настъпи часът, аз ще те намеря, а ти ще ме чакаш. Такава е нашата карма, нашата връзка, Офелия. Ще оставя моята огърлица на някое място, където ще я намериш. Така ще разбереш, че съм дошъл да те прибера.
— Какво има, мами? — Виктория се е върнала и ме наблюдава с несигурен израз на лицето. Аз витая някъде. Успяла съм да тикна украшението в джоба си.
— Нищо, миличка — отвръщам аз, отпуснала длан върху главата й.
— Изглеждаш уплашена — казва детето. Толкова е мъничка, а косата й се развява в златен вихър от вятъра.
— Не съм уплашена — казвам с пресилена усмивка. — Искаш ли да се надбягваме?
И тя хуква с писък. Гоня я до водата, като я оставям да стигне преди мене. Когато я улавям, вдигам телцето й във въздуха и правя с него широк кръг. Сетне я притискам към себе си и я оставям върху пясъка. Тя отново побягва. През цялото време се преструвам, че не си давам сметка за едно нещо: времето ми изтича.
12
Вървя по коридора и си мисля за дъщеря си. Тя е моят щит, тя е моят меч. Всичките ми действия до момента, а и оттук нататък са подчинени на идеята да я предпазя, за да мога да се върна при нея. Полагам усилия да се овладея, независимо от адреналиновия пристъп. Страхът винаги ме поставя в неблагоприятно положение. Прави ме бавна и непохватна. Сторила съм един куп грешки под натиска на страха.
След като машината не работи, корабът започва да се клатушка в открито море и ми става лошо. Спирам в основата на трапа, който води към откритата палуба. Чувам шума на вятъра, както и ударите на вълните по бордовете. Напрягам слух да доловя звуци от човешки глас, но няма нищо. Нищо, освен накъсаното ми дишане в собствените ми уши.
Започвам да се изкачвам по стълбата, притиснала гръб към стената. Дланта ми е до такава степен изпотена, че ме е страх да не изпусна пистолета. Стискам го здраво, когато излизам на палубата. Студ и силна миризма на сол ме удрят в лицето. Морската повърхност е напълно черна. Палубата е пуста от носа до кърмата. Светлините на мостика са угаснали, както и всички останали.
Изведнъж оставам като парализирана. Не мога да се върна в каютата, но не мога и да се движа тук, на открито. Не знам какво да старя. Затварям за миг очи и се мъча да овладея дишането си. Водата ме вика — усещам страховитата мощ на привличането й.
13
Детектив Рей Харисън не блести с нищо. Поне от пръв поглед. Той е от хората, които остават незабелязани в кварталния супер и които не привличат с абсолютно нищо погледа. Среден на ръст, той ще отвори вратата пред вас, вие ще му благодарите и никога повече няма да си спомните за него. Но докато го гледам от прозореца на втория етаж как приближава къщата, сърцето ми забучава като парна машина. Златното украшение в джоба на джинсите направо ги прогаря. Слизам да го посрещна, преди Есперанса да ме е изпреварила.