Най-накрая той се прокашля и казва:
— Когато научих естеството на вашия бизнес, веднага си зададох въпроса, дали не може да има връзка между него и притеснителя на вашата съпруга.
Сега полицаят гледа към вратата. Не е седнал отново на дивана. Стои прав, с ръце в джобовете. Полюлява се от пети на пръсти и после обратно. Изразът на самодоволен котарак е напуснал лицето му. Страхливец, казвам си аз. От типа грубияни, които тормозят някое хилаво детенце на игрището, а сетне разтварят ръце и се блещят невинни, когато се появи учителят.
— Силно се съмнявам в съществуването на подобна връзка — казва Грей. — Повечето ми дела са извън страната. А в малко вероятния случай да бъде подхваната лична вендета срещу ми, мога да ви гарантирам, че проблемите ще бъдат значително по-сериозни от това, някой да се навърта край къщата.
Двамата мъже се състезават известно време в гледане втренчено един към друг, докато гостът ни се отказва и насочва поглед към мен.
— Просто предположение — казва той. Явно има още много неща за казване, но вече е изгубил желание за приказки. — Простете за безпокойството.
Харисън поема към вратата и Грей го следва.
— Само още едно нещо — обажда се той, когато Грей му отваря вратата. — Видях, че госпожа Пауърс е родена в Оклахома, а пък аз мога да се закълна, че долавям нюйоркски акцент в нейния говор.
Видял, къде е видял? Да не би да ме е проверявал след снощи? Да се е ровил в шофьорското ми досие или другаде?
— Родена съм в Оклахома, но още като бях дете цялото ни семейство се пресели в Ню Йорк.
Ако продължи да разпитва по-упорито, всички тия лъжи няма да издържат дълго. Но той само се усмихва и ми хвърля продължителен поглед.
— Ще водим случая като опит за незаконно проникване — казва той докато излиза на стълбите. — Може да научим нещо повече около самоличността на снощния посетител. Приятен ден.
Грей ме е хванал за ръка. Стиска я здраво, докато гледа след колата на детектива.
В деня, когато започна да подозира, че не съм онази, за която се представям, детектив Рей Харисън е доста объркан. Той не е корумпиран или поне не напълно. Както и не е особено почтен. Вземал е неправилни решения, движил се е по непозволени пътища, спускал се е в опасна близост до скалистото дъно. Всичко това личи от пръв поглед. Кара последен модел форд, никога не закъснява с вноската по ипотеката си, никога не взема болнични. А дългове има. И то много. На практика е затънал до шия. Ляга и става с мисълта за тях. Не може да погледне жена си в очите. От всичко това му става лошо. Повръща кръв заради язвата си. А дългът му е от такова естество, че няма кой да му помогне. Не става дума за пари, които има да дава на някоя банка или търговец. Детективът има проблем с комара. И по-точно с навика си да губи често, и то големи суми. В деня преди Есперанса да го извика по телефона, той е получил по пощата снимка, на която се вижда съпругата му да вкарва деветмесечната им дъщеричка в колата си на един търговски паркинг. На гърба пише: „Къде са ми парите?“
В такъв неуютен ъгъл е притиснат детективът, когато му хрумва, че нещо около моята история не е съвсем наред. Започва да души по малко наоколо. Не особено упорито, а по-скоро по навик. Първата лампичка светва, когато установява наличието на абсолютно празно банково досие. Втората се запалва от издадената едва преди пет години шофьорска книжка. И накрая свидетелството за раждане от Оклахома, след като той така ясно долавя нюйоркския ми акцент.
Детектив Харисън има набито око по отношение на нещата и тяхната стойност: къщата ни край брега, пръстенът на ръката ми, тайната, която укривам. Преценява едно-друго и решава да заложи, както е свикнал да прави от години.
Докато двамата с Грей наблюдаваме оттеглянето му, аз нямам и най-малка представа за всичко това. Посещението му е просто поредната зла поличба.
14
Когато се опитвам да си представя Марлоу от времето на нашата младост, не постигам особено голям успех. Паметта ми изневерява, пробутва ми някакви избелели и неясни образи. Виждам белотата на кожата му, черните очи, формата на ръката, но като цяло образът е мъгляв и потрепва, все едно го наблюдавам през дебел слой вода.
Забравила съм го. Това се дължи отчасти на празните петна в съзнанието ми. Огромни късове информация са заключени някъде вътре в мен. Но за друга част е виновен сам той. Защото като всички мошеници, и Марлоу има хамелеонски нрав. Той винаги е такъв, какъвто е нужно в момента, за да ме държи под контрол: любвеобилен или дистанциран, нежен или жесток. А може и никога да не съм се доближавала до истинската му същност. Може докторът да е прав относно естеството на любовта. На неговата поне.