Първоначално на Марлоу не му се говори много-много за баща му. Ако повдигна този въпрос, той бързо променя темата. Или пък говори за него с неясни фрази в минало време, също като за някакъв далечен роднина, когото помни от ранното детство. Прави понякога рядък коментар от рода на: Баща ми обичаше миризмата на портокалов цвят. И баща ми имаше такава червена шапка. Баща ми донесе бейзболна бухалка за петия ми рожден ден. Спомените му го спохождат ярки и двуизмерни. Когато за първи път повдигам въпроса, той реагира много особено. Говорехме си в леглото, споделяйки задигната от чантата на майка ми цигара.
— Ти не знаеше ли какво прави? — питам аз. Дръпвам леко, за да не се закашлям, и му подавам цигарата.
— Не, разбира се. Бях още дете.
— Как е можело да не знаеш? — настоявам аз, загледана в кожичките на ноктите си, оглозгани и сухи като тези на мама. — Не си бил чак толкова малък.
Той не отговаря и аз го поглеждам най-накрая. Странна работа. Облегнал се е на стената, забравил е цигарата между пръстите си. Погледът му е празен, отправен наникъде. Сякаш спи с отворени очи.
— Марлоу.
Вземам цигарата от ръката му и я пускам в консервата от безалкохолно, която използваме вместо пепелник. Цигарата угасва с остро съскане. Разтърсвам го за раменете с мисълта, че сигурно ме будалка нещо. Само че той пада бавно на една страна върху леглото и полага глава редом със старото мече, което имам откак се помня. Остава в това положение близо час, докато аз го увещавам и моля, крещя и плача, галя го и го разтърсвам. Вече се готвя да позвъня на 911, когато той идва на себе си, изтощен и отпаднал.
— Какво стана? — пита ме той, стреснат от зачервените очи и уплашената ми физиономия. Сякаш се пробужда от дълбок сън, протяга се и се прозява. Разтърква очи с юмрук.
— Ти се отнесе нанякъде — отвръщам аз, щастлива да чуя отново гласа му.
— А — казва той и свива рамене. — Случва ми се от време на време. Нещо като пристъп.
— Много се уплаших. Ама наистина.
— Няма нищо — отрязва ме Марлоу и аз не настоявам повече.
Малко по малко безрадостната картинка на живота му с Франк започва да се очертава. Двамата ходят на църква, на пазар и разходка с някаква потрошена, черна кола, която никога не е напълно в ред. Франк Гиъри е овдовял и печален хубавец, самотен, но с добра работа и красива къща. Марлоу от своя страна е красив тийнейджър, който расте без майка. Двамата заедно са неустоима примамка за определен тип жени.
— Имаше нещо повече от външния им вид — разправя Марлоу. — Не бе само цветът на косите или очите, не става дума единствено за физиката им. Те приличат на кучета, които търсят къде да захапят. Баща ми все попадаше на такива, които заслужават да бъдат наказани по някакъв начин.
В известен смисъл издирваше жени, които сами търсят него по свой начин. Разпознаваше ги без усилие. След известно време и аз се научих на това. Започнах преди него да усещам коя ще ни придружи у дома.
А жените са все от един дол дренки: прехвърлили четирийсетте, бивши хубавици, които стареят бързо, прекалено слаби, непознали брака, жадни за нещата, споходили техни близки и приятелки с относителна лекота. Но при тях не се получава. Един бие, друг забърсва съседката, трети попада в затвора за подправяне на чекове. Всичките до една имат зад гърба си дълъг списък от провали, насилие и зависимост. Сервитьорки и танцьорки по бикини, продавачки в денонощни магазини или камериерки в мотел. Франк Гиъри търпеливо изслушва печалните им истории, оставя ги да си поплачат на рамото му, може би сам пуска някоя сълза от мъка по покойната съпруга, както и за самия себе си и трудното му бащинство.
Според Марлоу прелъстяването не трае повече от час-два. И ако не си тръгнат още преди вечеря, гостенките го правят на другата заран в багажника на собствената им кола. Повече са от три. С положителност — спомня си Марлоу. Но не знае колко повече. Твърди, че по онова време нямал представа какво точно става. Никога не е ставал свидетел на нещо, което да го стресне или уплаши, чак до деня, в който се появява полицията, за да прибере неговия баща. Все още се чудя как е могъл да не знае. Какво си е мислел за тия жени, които пренощуват у тях, а после не ги вижда никога отново. Но предпочитам да не настоявам много-много.