В течение на годините — от ареста на Франк до появяването му пред нашия праг — той се мести от роднина при роднина, за да го вкарат най-накрая в програма за приемни родители. Никога не ми е хрумвало да се запитам защо не успява никъде да се задържи, защо никъде не остава по-дълго от два-три месеца. Приемам, че просто така става, след като майка ти е починала, а баща ти — в затвора. През годините в Ню Йорк имах възможност да се запозная с достатъчно на брой сираци, за да се убедя колко е трудно за тях да намерят семейство, в което да ги искат и обичат и доколко е невъзможно, да си намериш истински дом и родители.
— Никой не иска син на осъден насилник и убиец да се навърта в близост до собствените му деца — казва ми той един път. — Даже и да си го приел като член на семейството.
Но аз подозирам, че не е само това. Има някаква смущаваща тишина около Марлоу, някаква изострена предпазливост, която ме смущаваше още тогава. Тези странности ме плашат, но и силно интригуват. Неговата загадъчност е неустоима.
Казва, че през първите дни след ареста не вярвал на нито дума от обвиненията срещу баща му. Но с течение на времето и освободен от влиянието на Франк, започнал да си спомня разни неща. Един път намерил цяла колекция дамски портмонета в килера. Друг път — женска обувка. Представлявала евтин сандал със счупен ток. Една ранна утрин забелязал баща си да товари някакъв завит в бяла материя вързоп в багажника на колата. Стари дрехи за благотворителни цели — обяснил той на сина.
— Тия неща започнаха да спохождат съзнанието ми като кошмарни видения — споделя Марлоу с мен. — Лежа в нечие чуждо легло, самотен и уплашен, а в главата ми напират неща от ранното детство. Може да съм бил прекалено малък, за да ги проумея тогава, а може би е трябвало да ме отделят от него, за да разбера що за човек е. Де да знам.
Започва да си задава въпроси, свързани с майката, която уж ги била напуснала, оставила ги на произвола на съдбата. Макар Франк да се определя като вдовец, сам казва на Марлоу, че майката избягала една нощ с някакъв механик. Той още носи нейна снимка в портфейла си. Захабена и омекнала от годините. Тя е блондинка с деликатни черти в рокля на цветя. Застанала е под някакво дърво, а наоколо й капят листа. Загледана е в нещо, което остава извън кадър. Не се разделя с тази снимка никога, макар веднъж баща му да го набил заради този навик.
Едва по-късно си давам сметка за това, че той говори за всички тези неща без сянка от някакво чувство, сякаш вътре в него има буца лед. В моите представи тази трагедия крие много романтика. Наподобява намерена от мен ранена птица. Залъгвам се с мечтата, че съм в състояние да го излекувам и да му даря покой.
Междувременно майка ми се залъгва със собствените си фантазии. На всеки шест седмици взема автобуса за Щатския затвор на Флорида, където прекарва определеното й време със своя годеник, разделена от него чрез бронирана стъклена стена. Тя нито един път не е целунала, прегърнала или дори докоснала мъжа, за когото възнамерява да се венчае. И навярно никога няма да го стори… Разнася това обстоятелство наоколо като някакъв орден за храброст.
— С решетки и въоръжена охрана не можеш да разделиш сърцата, които се обичат. Не можеш да попречиш да се изпълни волята Божия — обича да повтаря тя.
Цялото си свободно време използва за лобиране в полза на идеята да се проведе нов процес над Франк. Пише писма, свързва се с Центъра за граждански права, който е специализиран в безплатно обжалване на смъртни присъди. Наетият от нея частен детектив й казва, че арестувалият Франк полицай е прословут със своята склонност към насилие и подхвърляне на доказателства, както и че съвсем неотдавна една присъда над арестувано от него лице е била отменена именно на такова основание. Това, изглежда, й дава надежда наред с обстоятелството, че Франк не признава нито едно от престъпленията, заради които е осъден, неизменно твърди, че е невинен, даже пред лицето на уличаващ го очевидец.
Изглежда, когато трошката му се разваля веднъж, той е принуден да пренесе на гръб опасния си товар по някакъв второстепенен път на Флорида. Било тъмно и той не вижда самотната жена, която го наблюдава от прозореца на разположена малко навътре от пътя къща. Може да не е забелязал дори самата къща, докато е минавал край нея с вързопа на рамо на път към намираща се в същата местност карстова бездна, известна на местното население под названието „Литъл Блу“.