Дакс е отново до мене и прокарва озадачено пръсти през косите си.
— Двигателят е мъртъв — казва лаконично той. — Който го е сторил, е лишил кораба от възможността да се движи. Оставили са те тук. Което ме навежда на мисълта, че или ще се върнат, или са минирали корпуса и той ще литне във въздуха по някое време. Така че да се омитаме оттук. Начаса.
— Няма — заявявам аз.
Дакс ми хвърля тежък поглед. Някога е бил хубав мъж, но очите му ми разказват за нещата, които е направил и видял. Кожата му е набръчкана и обветрена. Устата представлява тънка ивица. Уста, която не познава усмивка. Отново ме хваща за рамото. Дали пък няма да ме завлече насила в лодката?
— Искам си пистолета — казвам аз, докато се опъвам.
Той присвива очи към мене и след кратко колебание изважда оръжието от колана си и ми го подава.
— Да вървим — повтаря той и ме дърпа към стълбата.
— Ти върви — отвръщам. — Аз не мога. Всичко трябва да свърши, и то тази нощ. По един или друг начин. Не мога да я карам все така. Ще се кача в онази лодка — и после какво? Ще висим на някакъв остров, докато се разсъмне? Или ще плаваме, докато свършим бензина? Та да заприличаме на мюре.
— Вече нямаме връзка над час. Преди да се случи което и да било от тези неща, тук ще пристигне втори екип, за да ни помогне. — Вече крещи от озлобление, а не само за да го чувам. Погледът му шари по хоризонта, сякаш очаква вече да съзре светлините на втори кораб.
— Когато се появят, отведи ги обратно — обаждам се аз. Гласът ми е спокоен и равен, но изобщо не се чувствам така.
— Не се прави на идиот — отвръща той и ме стиска по-здраво. В погледа му прочитам загриженост и малко презрение. — Толкова не си в час, че нямаш и най-малка представа срещу кого си изправена.
— Ти работиш за мен, нали така? — питам аз и той кимва утвърдително. — Тогава се смятай за уволнен.
Той поклаща глава, но отпуска хватката си и не прави опит да ме спре, когато хуквам към мостика. Преди да вляза вътре, чувам шума от двигателя на малката лодка. Обръщам се, за да видя как бялото петно потъва в мрака на нощта. Сърцето ми се свива. Питам се колко ли е голяма сторената от мене току-що грешка и какво ли ще ми струва.
16
Когато се ражда Виктория, аз съм потресена от вида й. Толкова мъничко вързопче, а главицата й се губи в шапката за новородено. Изобщо не прилича на онези гласовити бебета, които гръмко заявяват пред целия свят намеренията си да останат в него задълго. Тя е толкова тихичка и кротка, почти като някакъв външен и неутрален наблюдател. Поглеждам в дълбоките й кафяви очи, но не съм сигурна в онова, което съзирам там. Тя изглежда уморена и донякъде поразена. Може би дори разочарована. Сякаш не може да реши да остане ли тук, или не. Дишането й е едва чуто, мъничките крайници са толкова крехки. Имам усещането, че може да изчезне всеки миг. На няколко пъти в продължение на тази първа нощ ставам от леглото, за да надникна в нейното кошче. Искам да проверя не дали още диша, а дали изобщо е там.
Виктория винаги проявява по-голяма склонност да остане под грижите на Грей, макар да изглежда още по-миниатюрна върху огромния му гръден кош. Виждам я как изпуска едва чута въздишка и съвсем лекичко повдига ъгълчетата на устата си. Понякога, докато я преобличам, а тя вперва в лицето ми тези свои наблюдателни очи, почти мога да се закълна, че чувам мислите й: Сигурна ли си, че знаеш какво правиш на това място? Достатъчно опитна ли си за онова, с което си се заела? В ръцете на Грей е съвсем кротка, сякаш разбира, че е в пълна безопасност на това място, в обятията на тези огромни и можещи ръце. При мен не е дотам убедена.
Често сънувам, че ми я вземат. Малкото сън през тези първи безредни седмици е накъсан от кошмари. Сънувам как пристигат сестрите в родилната зала и ми я вземат, докато аз крещя обезумяла от безпомощност подир тях. Сънувам как я завеждам за първи преглед при педиатъра, а там не ми позволяват да остана с нея, като се позовават на очевидната ми липса на квалификация. Събуждам се останала без дъх, обзета от чувство за срам и безсилна ярост, което ме изгаря като жарава.
Когато започвам да излизам с нея от къщата, непрекъснато се страхувам, че ще я забравя някъде, ще я зарежа без да ща — я в супера, я в банката. Представям си с най-живописни подробности как се подхлъзвам и изпускам дръжката на детската количка, за да я гледам безпомощно да се устремява срещу уличния трафик. С две думи, през повечето време се чувствам напълно безполезна.