— Всяка млада майка страда след първото раждане от подобни страхове — ще ми каже моят психоаналитик. — Това е нормална реакция срещу рязката житейска промяна и неимоверното нарастване на кръга от отговорности. Виктория е изцяло зависима от вас във връзка със самото си оцеляване на този свят. Съзнанието за това няма как да не ви се отрази особено тежко. От друга страна, не разполагате с подходящ образец за подражание. Макар собствената ви майка да е правила всичко наопаки — вие сте оживяла, все пак.
— На косъм — отвръщам аз. Всеки път ме обхваща детинско озлобление, когато той пропусне да осъди напълно и безапелационно личността на моята майка. Особено в контекста на разговор, чийто обект е Виктория.
— Добре — казва той с нотка на разбиране в гласа, — нека бъде така. Разберете обаче следното: обстоятелството, че собствената ви майка не ви е дарила достатъчно любов, не означава, че самата вие започвате на чисто, с любовен дефицит по отношение на Виктория.
Не схващам особено добре връзката и това явно проличава от израза на лицето ми.
— Искам да кажа, че не е необходимо вие да се чувствате отговорна спрямо детето си във връзка с онова, което майка ви е пропуснала да дари на своето момиченце. Това няма да ви направи по-добра майка. Детето се нуждае от цялостно изградена и здрава във всяко отношение майка. Такава, която да бъде в известна степен ясно разграничена от него самото. Иначе, когато раздялата започне да настъпва по силата на естествените закони, тя ще добие усещането, че ви ограбва с нещо. Ще разбере, че нуждата ви от нейното физическо и духовно присъствие е прекалено голяма. Всичко това ще й насади усещане за болка и вина, ще затрудни емоционалното й развитие. Сега разбирате ли?
Издавам очакваните звуци, които означават положителен отговор, но все пак не проумявам как е възможно една майка да обича детето си прекалено много. Само на мъж може да хрумне подобна дивотия.
Следобедът след посещението на детектива, докато Виктория е все още на забавачка, а Грей се занимава с нещата, които обикновено прави в кризисни моменти, аз отнасям спестяванията си в едно от шкафчетата, давани под наем в чакалнята на една от автогарите на града.
Тя е малка и мърлява, разположена само на една пряка от полицейския участък. Някакъв бездомник отпива от завито в кафява хартия шише и ме наблюдава от пейката, на която се е излегнал. Усещам погледа му върху врата си, докато намествам чантата в шкафчето и прибирам ключето с оранжева капачка върху облата част. Чувствайки се подозрителна и в известна степен глупава, си задавам въпроса, кое добронамерено или заслужаващо уважение съображение може да накара един нормален човек да скрие най-ценните си притежания в заключено шкафче на някаква автогара. Скитникът не сваля поглед от мен, докато напускам чакалнята и се отправям към колата си. Той е сух, мръсен и носи карирана риза в бяло и червено, джинси и разпарцалосани стари маратонки.
Не го съдя. Един път аз самата се оказах полегнала върху някаква пейка, неумита, лишена от каквато и да било представа за местонахождението си. Питам се дали този мъж, също като мене, е душевноболен. Но той не ми изглежда уплашен или разтревожен. Има вид на уютно разположил се и лишен от тежки грижи. Питам се какво ли си мисли за мене и моята задача, изпълнявана с толкова видимо чувство на вина. Но предполагам, че и той не прави опит да ме съди.
На връщане спирам на една бензиностанция. Следващото по подозрителност нещо след шкафчетата под наем са телефонните автомати по бензиностанциите. Може би защото неизменно ги свързвам с всичките отчаяни разговори, проведени от мен с моя баща именно от подобни апарати. Видът им ме кара да си представям потърсили на такова място убежище от проливен дъжд, избягали от дома тийнейджъри, огънали се най-накрая пред отчаянието и страха, за да се обадят у дома и да повикат родителите на помощ. Или пък за неверни съпрузи, които бързат да се обадят скришом на незаконните си партньори. Единствено подобни осъдителни обстоятелства биха могли да накарат човек да се свре в миниатюрна метална кутийка, за да допре устни и ухо до нечиста телефонна слушалка.
Купувам фонокарта с пари в брой и се насочвам към автомата. Набирам номера, който помня наизуст.
— Оставете съобщение — предупреждава безизразен мъжки глас. — Без имена или номера. Ако не ви познавам, не би трябвало да ме търсите.
Този глас извиква в съзнанието ми спомен за огряна от слънце обща стая, ухание на приготвяна за много хора храна из въздуха, весели звуци от намален телевизор, по който излъчват някаква игра. Ние самите играем на карти по пижами, както правим всеки ден от месец насам, привлечени един към друг най-вече от обстоятелството, че сме единствените двама пациенти, които имат някаква връзка с реалността. Всички останали само се лигавят наоколо с празен поглед, за да нададат по някой писък от време на време, или да извикат високо нечие име.