Пробивам си път през множеството и отблъсквам ръката на мама, която се опитва да ме представи на репортерите. Оставам глуха за въпросите им, зададени с крещене.
— Какво ти става? — пита недоволно майка ми, след като влиза след мен в караваната. — Сега всяка жива душа ни гледа под лупа. Трябва да окажем подкрепа на Франк.
Аз оставам безмълвна. Имам усещането, че главата и гръдният ми кош ще се пръснат всяка секунда под напора на обзелите ме недоверие и гняв. Как е възможно да се случи подобно нещо?
— Нали ти казах, Офелия — триумфира тя. — Казах ти, че Бог не би допуснал да загине невинен човек. — Държи се така, сякаш вече са го оправдали и всеки момент ще се домъкне у дома.
В отчаянието си изстрелвам на един дъх всичко, което съм научила от Марлоу за портмонетата и дамската обувка със счупено токче. Тя се усмихва презрително, изправя рамене и издава брадичка напред.
— Показанията на Марлоу са извадени от доказателствата по делото. И знаеш ли защо, Офелия? Защото е патологичен лъжец, също като твоя баща. Детски психолог е направил съдебна експертиза, съгласно която не може да се вярва на казаното от Марлоу. Никоя жива душа не е виждала тези портмонета или обувка.
— Мамо! — крещя аз. — Той е насилник и хладнокръвен убиец. Ще убие и тебе!
Удря ме така, че свитки ми излизат. Оставам като зашеметена, с пламнало лице и бръмнала глава. Очите ми се наливат със сълзи. Майка ми прави стъпка назад, затваря очи и разтрива чело с пръстите на двете си ръце.
— Офелия, кълна ти се — мълви тя с тежка въздишка, — ти събуждаш най-лошите страни у мене.
Оставям я да вика подпре ми и прекосявам улицата към разположения точно срещу нашия паркинг телефонен автомат. Сигурна съм, че сега вече няма как баща ми да не дойде и да ме прибере.
— Искам да говоря с баща си — уведомявам аз жената, която приема телефонните обаждания в ателието му. Мисля, че се казва Тауни.
— Офелия, миличка — отвръща тя с напрегнат глас. — Няма го. — Нещо в интонацията й кара гърлото ми да пресъхне.
— Къде е отишъл? — питам аз, като се мъча да не оставям гласът ми да трепери. — Кога ще се върне?
— Ми аз мислех, че ти е казал, миличка.
— Какво да ми е казал? — Гласът ми се пречупва и повече не мога да сдържам риданията, които се надигат в гърлото ми. Следва продължителна пауза, докато се овладея, стиснала телефонната слушалка в ръка.
— Ми той си купи нов Харлей — съобщава жената с тих глас. — Тръгна към Калифорния и не знаем кога ще се прибере. Може след месец, може и повече.
Веднага се сещам за казаното от Марлоу: Той няма да те прибере.
— Нямам никаква връзка с него — продължава онази. — Но ако се обади случайно, ще му съобщя, че си го търсила.
Затварям без дума повече. Подпирам се на стената на будката, за да не падна. Имам усещането, че някой е пробил голяма дупка точно през средата ми и сега в нея свисти леден вятър. Не знам колко време оставам на това място, за да лея горещи, гневни сълзи.
18
Дру и Вивиан са у дома, когато се връщам. Пият с Грей кафе, а видът им е сериозен и угрижен. Всички извръщат погледи към мене при влизането ми през вратата откъм гаража. Малкият кухненски телевизор е включен с намален звук. Отново съзирам лицето на убитата жена. Толкова е тъжна на подбраната за случая фотография. Не можаха ли да изровят някоя по-свястна? Не знам защо тази ме притеснява, но определено го прави.
— Какво става тук? — обаждам се с престорен смях. — Интервенция? — Сигурно са разбрали какво съм сторила. Проверявам каната с длан, за да видя дали е още топла. Наливам си кафе. Когато се обръщам към тях, погледът ми е прикован към черната повърхност на течността.
— Безпокоим се за тебе, Ани — казва Вивиан. — Изглеждаш толкова… уплашена.
— Нищо ми няма — уверявам я аз и вдигам поглед към тях.
— Къде беше досега? — пита Грей, като става и се приближава до мен.