— Навън. Карах. Размишлявах. — Обзета съм от раздразнение и гняв. Писнало ми е да се отнасят към мен като към душевноболна. Минали са повече от четири години от последния пристъп. Знам какво ги притеснява: обезпокоени са от последното затъмнение, понеже не съм имала подобно, откак се роди Виктория. Но аз не съм отговорна за нищо пред тези хора.
Грей ме прегръща и гневът ми се уталожва начаса, а мястото му заема чувството за вина, предизвикано от току-що изречената лъжа. Обзета съм от внезапна несигурност във връзка с планираното бягство, което замислям като отговор на отправените ми в моя свят заплахи. Изражението на лицата им ми напомня за това, че те могат да са реални, но могат да бъдат и напълно измислени.
— Чудехме се дали да не вземем Виктория при нас за уикенда, Ани — обажда се Вивиан от мястото си край масата. Тя е едра, силна жена, но посвоему красива и женствена, с изискан и спретнат, стоманеносив кок, безупречна кожа и квадратни, розови нокти. Облича се неизменно в коприна и памук. — Така ще можете да останете за малко насаме с Грей.
Нищо не казвам, но раздразнението и гневът ми се връщат. Непрекъснато ми се намеква, че имам нужда да остана свободна от присъствието на Виктория. Или идеята е тя да остане без мене, без лудата си майка? Ако възразя, ще изглеждам себична, разстроена, или и двете заедно.
— Само за довечера и утре вечер — успокоява ме Вивиан. — Ще я заведем на училище в понеделник заран, а ти ще си я прибереш следобеда.
Дру не обелва дума. Пие си кафето и гледа през прозореца. Той никога не отваря уста, освен при крайна необходимост. Оставя Вивиан да говори за двамата. Грей разправя, че истинската му майка не била силна като Вивиан, че воденият от Дру начин на живот й бил неприятен, че много страдала. Прекарала известно време по болници, макар спомените на Грей да са мъгляви. Допускам, че онова, което наистина помни, му причинява повече болка, отколкото е склонен да признае.
Разказвал ми е как й носел чаши с вода и някакви сини хапчета, докато тя лежала безмълвна в спалнята със спуснати завеси. Нощем плачела, когато си мислела, че синът й е вече заспал. Следвали дълги отсъствия, по време на които оставали само двамата с бащата. Майка ти се нуждае от почивка, сине. Не е добре.
Виждала съм снимки на тази майка, слаба и нещастна на вид, сгушена като мъниче под покровителствената ръка на Дру. На някои от по-старите снимки се вижда момиченце, малко херувимче като Виктория. Това е сестрата на Грей, починала преди неговото раждане. Нещастен случай, за който Дру никога не говори. Удавила се по някакъв начин… в басейн, вана или в морето — Грей не знае. Темата е съвършено табу. Никога не се обсъжда между двамата, откакто познавам сина и бащата. Мисълта за удавеното дете, обвеяното в забрава момиченце, чието име не знам, ме кара да потръпна. Ненавиждам водата.
— Искам да останем за малко сами — шепне в ухото ми Грей. Отново поглеждам Дру, който продължава да зяпа през прозореца, сякаш няма нищо общо с цялата работа. Но за мене е ясно: идеята е негова. Вивиан и Грей са само войници. Имало е и други такива разговори — за красивата къща, в която никога не съм имала желание да живея, за чудесното подготвително училище, до което — по мое мнение — Виктория още не е дорасла, за луксозните семейни ваканции, които не мога да понасям.
Чувствам се като в капан. Нямам друг избор, освен да приема. Не ми е оставена възможност да кажа „не“, да посоча, че точно в този момент не ми се ще да оставам без дъщеря си, та макар и само за две денонощия. Бих изглеждала опака и неразбрана при така стеклите се обстоятелства.
— И за нас е важно, Ани — продължава Вивиан.
Това е другият им номер: извъртат нещата по такъв начин, че все едно им правя голяма услуга, все едно ако откажа, ще проявя неблагодарност към тях след всичко, което са направили за мен. Измъквам се от прегръдката на Грей под претекст, че ми трябва сметана от хладилника.
— Нямам нищо против, Вивиан — казвам аз. — Разбира се, че нямам.
Известно ми е, че те обожават моята дъщеря, а Виктория се радва на всяка прекарана с тях минута. Тя ще бъде възхитена и дори няма да погледне втори път назад към двама ни с Грей. Без дума повече, вземам чашата и поемам нагоре да й приготвя багажа. Усещам погледите на тримата, забити в гърба ми, докато излизам.
След малко Грей ме настига по стълбата.
— Защо правите това? — питам го аз, след като сме влезли в стаята на Виктория, а той затваря вратата. Отвсякъде ни се усмихват щастливи кукли и плюшени животинки. Стените са сини, а на тавана са нарисувани облаци и звезди. Стаята е претъпкана с играчки от всякакъв вид, има мъничка маса с четири столчета, купища игри и книги. Това е любимата ми стая, мястото, което сама съм създала за моята щерка.