— Честно ли? — пита той, докато се разполага върху леглото на Виктория, сяда на покривката, която представлява истински взрив от жълти, розови и оранжеви цветя. — Много съм обезпокоен. Искам да я отведат за известно време, докато се ориентирам в събитията. Не си ли съгласна с мен?
Кимвам намусено и сядам до него.
— А и думите ми са напълно искрени. — Той отпуска длан върху бедрото ми и нежно го притиска. — От месеци не сме оставали сами. Искам да бъда известно време с теб.
— Имаме си домашна прислужница — отговарям аз. — Разполагаме с колкото си искаме свободно време.
Оставям го да ме привлече към себе си. Отпускам се цялата върху него. Не обичам да взема страната на Дру и Вивиан срещу мен. Всички те са такива едни силни, самоуверени. А аз съм нещо като сламка, повлечена от техния поток.
— Винаги правиш каквото той поиска — заявявам аз и Грей настръхва. Това е стара разпра, чувствително място за двама ни. Споменаването му е покана за кавга.
— Не е така — отвръща той сурово. — И ти много добре знаеш, че не е.
— Вярно е — настоявам аз и той ме пуска.
— Тук не става дума за баща ми.
В гласа му долавям познатите гневни тонове — винаги се появяват, когато се караме заради Дру.
— Чия е идеята? — питам аз. — Да се отведе Виктория за известно време, та да имаш възможност да се ориентираш в събитията?
Грей отива до една лавица и взема стъклена топка с падащи вътре в нея снежинки. Вдига я срещу светлината. Вътре личи силуетът на Ню Йорк отпреди 11 септември. Фигурата му е масивна и ъгловата, извисява се като мрачна кула на фона на палаво оцветените плюшени мечета и кукли. Мълчанието е неговият отговор.
Съвместната работа на Грей и неговия баща е нещо като примирие, като спиране на огъня. След тревожно юношество и много сблъсъци в хода на зрелите години, двамата най-накрая стигат до зелена светлина в своите отношения. Мисля, че това се харесва на Грей — той не желае връщане към състоянието на война. Разбирам го, но не го приемам с удоволствие. Непрекъснато се разправяме по този повод, но без следа от положителен резултат.
— Знаеш добре, че не съм луда — заявявам аз ни в клин, ни в ръкав, след като и двамата сме мълчали няколко минути, всеки потънал в собствените си яростни мисли. Изпитвам вътрешна нужда да направя подобна декларация.
— Знам го — съгласява се тихо той и отново присяда до мен. По лицето му познавам, че се връща във времето на някои мои отвратителни състояния. Понякога си мисля, че тези спомени не му позволяват да съзре колко напред съм отишла в сравнение с ония времена. Безпокои ме мисълта, че в неговите очи може да си остана завинаги побърканото момиче, което е намерил и спасил. Може би вътрешно иска точно това.
— Според доктора днес съм по-силна от когато и да било.
— Така е — отвръща Грей. — Тук не става дума за душевното ти здраве. Съществуват някои реални заплахи, които трябва да преценим. В компанията на баща ми Виктория се намира в по-голяма безопасност, отколкото при Есперанса, нали така?
Има право и аз го знам. Но защо тази логика ме дразни?
Защо всяка фибра от моето тяло потръпва от негодувание при мисълта да бъда разделена от дъщеря си точно в този момент? Но аз приемам. Къде ще вървя.
Двамата с Грей приготвяме розовото куфарче на Виктория и отиваме да я вземем от училище заедно с Вивиан и Дру. Тя остава възхитена, което можеше да се очаква. Все едно отива в Дисниленд. Целува небрежно и двама ни, след което се настанява отзад в спортната кола на дядо си. Виждам мъничката й ръка да маха за довиждане от задното стъкло. И те изчезват. Едва овладявам порива да хукна след тях.
— Защо просто не казахте „не“? — пита психоаналитикът ми същия следобед.
— Защото те имат право — аз съм уплашена.
Проблемът се състои в това, че не мога да му разкрия истината във връзка с неканения посетител, разговора на моя баща с един непознат, за полицая и неговите въпроси. Много неща не знае за мене моят доктор, не знае, че някога съм била друг човек. Че онзи човек допусна някои съдбоносни грешки. Той си мисли за мен като за Ани Пауърс, в миналото Ани Фаулър. Убеден е, че съпругът ми работи в застраховането. Знае за моите кошмари, затъмнения, познава клиничната ми анамнеза и е наясно с решението ми да спра хапчетата. Знае също така, че съм добре и в стабилно състояние след раждането на Виктория. Познава една история от моето минало, в която имената са променени, за да бъдат защитени виновните, между тях и аз. Но няма никаква представа за известни особено важни подробности, както и за естеството на някои съвсем реални заплахи от настоящето. Допускам, че той си дава сметка за някои неща, за това, че ми помага само дотолкова, доколкото му позволявам.