Впервам поглед в прекъсвачите и бутоните пред себе си. Никога не съм стъпвала на мостика на подобен кораб. Нямам представа как се пуска машината му или пък какво трябва да се направи след това. Отвън няма нищо друго, освен катраненочерна тъмнина. Цари пронизващ студ — дъхът ми белее в мрака, — но аз съм цялата в пот поради стреса. Започвам да въртя копчета и да натискам бутони както ми падне, но след няколко безплодни минути се отказвам. Отпускам се върху капитанското кресло и започвам да попивам обстановката — мъртвата нощ, безжизнения кораб, бездиханните тела наоколо, отсъствието на едничкия човек, който би могъл да ми помогне. Отпратен от мене самата. Мисълта ми трескаво преценява моите ограничени възможности. Наистина ли отпратих Дакс, понеже искам да се изправя срещу врага? Или защото ми се ще да се предам? Не зная. Но знам, че трябва да поема отговорността за този момент на отчаяние. Поне отчасти. Аз нося не по-малка вина от когото и да било във връзка с начина, по който се разви животът ми.
Пръстите ми опипват златното украшение на шията. Усещам острите ръбове на разрязаното сърце. След като изоставих семейството си, аз го окачих за първи път от пет години насам. Сторих го, за да призная правотата му: аз му принадлежа. И това ще остане така до момента, в който се изтръгна от тази зависимост.
Погълната съм от тишината. Никога не съм усещала подобно нещо. Затварям очи и се моля на Бога, в чието съществуване не съм убедена. И в този момент долавям далечното бръмчене на двигател от бързоходна лодка. Надежда и ужас се сблъскват пред входа на съзнанието ми. Или пристига помощ, или предстои моята последна схватка. Само времето ще покаже.
19
Около седмица след като се разчува новината за успеха, постигнат от моята майка в нейната кампания за извоюване на нов процес над Франк, някаква жена се появява пред нашата каравана, за да говори с нея. Тя чука силно по вратата и аз отварям с очакване хазяинът да поиска закъснелия наем — до болка познат сценарий. Но вместо него пред прага съзирам дребна женица с воднисти очи и потръпваща цепка вместо устни.
— Дошла съм да видя Карла Марч — обажда се тя. — Гласът й е боязлив, почти дрезгав шепот. Но в него се усеща решителност. В държането й долавям безпогрешно присъствието на твърд дух.
— На работа е — отговарям аз. — Ще се прибере след няколко часа.
— Ще почакам — заявява посетителката и преди да реагирам по какъвто и да било начин, се настанява на един от белите пластмасови столове, които държим отпред. Мама си мислеше, че вечер ще седим на тях двете. Само че влажността и комарите ни принудиха да се крием вътре под закрилата на климатика. Непознатата сяда с решителен вид, стиска чантичка в скута си, изправя рамене назад и вперва поглед в посоката, от която е дошла.
— Искам да кажа, поне четири часа. Може би повече — добавям аз с мисълта, че сигурно не е разбрала.
— Няма значение, млада госпожице — заявява решително непознатата, като изважда от чантичката си библия и не поглежда към мен. Ръцете й са покрити с парченца суха, напукана кожа, а ноктите и кожичките им са целите изръфани. Кожата е сбръчкана, а под очите личат дълбоки сенки на умора. И все пак, независимо от окаяния външен вид — пола от щампован на цветя памучен плат с провиснала подплата, бяла, закопчана догоре блуза също от памук, пожълтяла по яката и маншетите, бели обувки, боядисани, с цел да се скрият цепките и охлузените места по кожата им, — тя внушава усещане за гордост и праведност. Притеснява ме и аз не желая присъствието й тук.
— Какво искате? — питам я.
Тя ме поглежда и отговаря отчетливо:
— Искам да говоря с вашата майка и няма да помръдна от това място, преди да съм го сторила. — Интонацията й не приканва към следваща реплика.
Влизам вътре и гледам телевизия, занимавам се с домакинска работа, започвам да приготвям вечерята. През цялото това време жената седи отвън, чете и кима едва-едва с глава, сякаш се съгласява с някакъв невидим събеседник. Опитвам се да се обадя на мама, но киселият германец, дето му работи, не й дава да припари до телефона.
— Не може — излайва той насреща ми и трясва слушалката.
Следобедът прелива във вечер, а онази жена не помръдва от мястото си. Най-накрая се надига, когато майка ми приближава с бавна стъпка и цигара в ръка. Тя е потънала в мисли. Погледът и е забит в земята. Не забелязва жената, чак докато застава пред самата врата, където пуска фаса на земята и го размазва с пета.