— Вие ли сте Карла Марч? — чувам гласа на непознатата.
Отварям вратата, за да съзра жената, застанала пред майка ми, вдигнала нещо към лицето й.
— Коя сте вие? — отвръща с остър въпрос мама. — Какво искате? — Видът й е уморен. Личи си, че е изкарала тежък ден.
— Казвам се Джанет Паркър — отвръща посетителката като изправя рамене. — Това е снимка на дъщеря ми Мелиса.
Лицето на майка ми побелява.
— Трябва да си тръгнете още сега — промълвява тихо тя, а очите й започват да шарят наоколо. Мъчи се да разбере дали някой не ги наблюдава. — Нямате право да идвате тук.
Джанет Паркър нито се отстранява от пътя на мама, нито отпуска вдигнатата към очите й ръка. Най-накрая майка ми въздъхва ядно и грабва снимката. Забелязвам, че ръката й потръпва, докато присвива очи срещу образа в отслабващата светлина на вечерта.
— Дъщеря ми бе добър човек, който загина по ужасяващ начин — проговаря Джанет Паркър така, сякаш е упражнявала репликата хиляди пъти. — Тя не заслужаваше такава участ.
Мама прави опит да се промъкне покрай нея, но жената не позволява, като я стисва здраво за китката.
— Уби я Франк Гиъри — заявява посетителката с глас, който се извисява до потрепващ писък. — Той я преби и удуши, докато в същото време я изнасилваше. — Жената замълчава за момент в опит да се овладее. Продължава с дрезгав глас: — А след това захвърли тялото й в една карстова дупка.
Отново замълчава, докато цялото й тяло започва видимо да се олюлява. Мама е като хипнотизирана от тази жена. Не отлепя от нея погледа на широко отворените си очи. Джанет Паркър въздъхва дълбоко, на пресекулки. Този път гласът й заглъхва в ридание:
— И тя остава самичка там цели три месеца, сама в студената и тъмна вода. Бебето ми. Самичка в тъмната, ледена вода.
Мама изпуска снимката на земята и се мъчи да освободи китката си от хватката на непознатата.
— И вие имате дъщеря — проплаква жената, като насочва показалеца си към мен. — Вижте я. Млада и хубава, с цял един живот пред себе си.
Аз оставам зяпнала, докато мама ме блъсва навътре в караваната и заема мястото ми на входа.
— Едничката ми утеха досега бе мисълта, че той ще умре заради стореното — продължава Джанет Паркър с по-спокоен глас. — Че ще се пържи в ада.
Тя вече не повишава тон и не ридае, но гласът й ме кара да се чувствам крайно неловко. Ще ми се да сведа очи, но не съм в състояние да отделя поглед от нея.
— Франк Гиъри е погрешно осъден невинен човек — заявява мама. Гласът й прозвучава жалко и глупаво. Убедеността му избледнява пред бездната омраза и мъка на онази жена. — Съжалявам заради вашата загуба, но Франк не е убил дъщеря ви.
Жената свежда глава и въздиша дълбоко.
— Намериха портмонето й в неговия дом — едва промълвява тя, а лицето й е зачервено и цяло в сълзи, които не си дава труд да избърше.
— Подхвърлено е било от полицията — отвръща мама. — Съжалявам.
И захлопва вратата пред лицето й. Другата жена се хвърля отгоре й. Започва да удря с юмруците на двете си ръце.
— Той я уби. Той уби малкото ми момиченце. Моето малко момиченце! — Гласът й достига мощта и височината на зверски рев. Тя не престава, дори когато наоколо се събира любопитна тълпа.
Мама се заключва в стаята, а аз оставам парализирана в кухнята, заслушана в страховития лай на жената отвън. Той не престава, дори когато полицията пристига и я отвежда насила. Никога не можах да забравя звуците на този глас. През всичките години след това той остава да кънти в съзнанието ми като безответен зов на отчаяние и безпределна мъка. Тогава ме смразява — зная, че е поличба.
Когато я отвеждат, майка ми се появява отново.
— Господи — казва тя с груб смях. — Ама че побъркана кучка.
Излиза, за да се върне след малко с връзка от шест кутии бира, купена в денонощния отвъд улицата. Отваря една от тях и се разполага пред телевизора, който не е включен. Остава смълчана пред мъртвия екран. След няколко минути бирата е изпита. Тя става и си взема нова кутия. Няма такова нещо като една бира, когато става дума за моята майка.
Аз я оставям насаме с бирата и затварям вратата на стаята зад гърба си. Чувам я да се препъва от караваната навън и знам, че отива за още бира. Мама обича да пие. Това й е слабост, с която се бори непрекъснато. Щом му отпусне края, животът на двете ни се превръща в ад.