„Пауърс и Пауърс“ държат на служба малко по-малко от хиляда бивши служещи в специалните части, както и в органите на полиция, ЦРУ и ФБР. Услугите им варират от преговори за освобождаване на заложници до екстремни действия, от военна подготовка и тактически операции до лична охрана и фирмена сигурност. За тези услуги им плащат правителства, частни фирми и отделни лица. Дейността им предизвиква крайно противоречиви отзиви, поради което Дру и Грей предпочитат да не се приказва много-много за нея. Малцина от познатите ни знаят с какво именно се занимава компанията. Това остава неизвестно даже за останалите сънаематели на офиссградата. Дори аз не съм в течение на конкретните операции в който и да било даден момент. Установила съм, че това не ме притеснява. Изглежда се чувствам по-уютно от останалите хора в атмосфера, изтъкана от тайни и лъжи.
Като използвам отсъствието на Грей, отивам до близкото интернет кафе на плажа. Поръчвам си кафе с мляко и влизам в един акаунт, който съм създала преди много време. Сред купищата безполезни реклами откривам съобщение от Оскар. То гласи следното: „Какво има, Ани?“
Изненадана съм от това, че ме помни, макар да го бе обещал. И малко ме е страх. Нещо в мене таи надеждата той да е вече излязъл от бизнеса.
Оставам за миг неподвижна, не мога да реша какво да отговоря. Оглеждам се и виждам някакво момиче по хавлия, чиито отворени краища разкриват горната част на бикини. Тя е бледоруса и загоряла. Отпива от кутия калорична напитка и броди из Мрежата. Възрастен мъж с риза без ръкави, шорти и джапанки я наблюдава над ръба на чаша кафе. Личи си надеждата да му излезе късметът. Няма.
„Имам основания да приема, че миналото ме догонва — пиша аз. — Трябва ми схема за бягство.“
Изпращам съобщението и чакам, докато отпивам от кафето си. То е слабо и пенесто. Изпитвам нужда от едно нюйоркско кафе. Кафе, което да те фрасне като боксьор в носа. Над главата ми е монтиран включен на CNN телевизор. На екрана показват фотографии на убитата жена, а надписът гласи: „Подражателско убийство?“ Звукът е намален, а през екрана пробягват оградени в карета бели надписи:
„… подобно на убийствата отпреди близо десет години, на по-малко от сто километра от същото място. Обвиненият и осъден по това дело извършител обаче бе убит при…“
Отклонявам погледа си, а сърцето ми започва оглушително и бързо да тупти в ушите. Не искам да гледам повече.
Проверявам пощата. В нея вече има съобщение.
„Преминавам към режим на постоянна готовност — пише в него. — Започни да разпространяваш слуха, че имаш ново хоби. Искаш да се запишеш в курсове за леководолази. Когато си убедена, че подготовката ти е завършена, знаеш какво да сториш. Не прибързвай. Действай професионално.“
Допивам кафето и обмислям прочетеното. Седнала в кафенето, с поглед върху стареца сваляч, добивам усещане за нещо нереално, все едно съм отново завладяна от ония мои сънища. Казвам си, че още нищо не е направено. Все още съм в нормалния свят. Все още съм Ани Пауърс.
След малко излизам от кафенето и се насочвам към колата. Изпитвам ужасна болка зад дясното око. Докато пъхам ключа във вратата, забелязвам момичето от партито на Ела. Застанала е до входа на кафенето, но аз не я видях, когато излизах. Облегнала се е върху каменната стена с още по-размъкнат вид, но хубава като безстопанствено пале. Тръгвам към нея, а тя започва бързо да се отдалечава. Следвам я.
— Ей — провиквам се аз. Нямам представа нито защо го правя, нито пък какво ще й кажа, ако я спра. Отчаяно искам да науча името й. Тя свършва наляво и изчезва от погледа ми, а аз почти се затичвам. Когато стигам до ъгъла, нея я няма. Оглеждам внимателно улицата. Ни помен от момичето. Сърцето ми кънти така, сякаш току-що съм приключила маратонска дистанция. В гърдите ми напира познат страх. Връщам се при колата, влизам вътре и се заключвам. Дишането ми е затруднено, а пред очите трептят бели кръгове. Обзета съм от истинска и всеобхватна паника. Опитвам се да се успокоя посредством контролирано дишане, както ме е учил моят психоаналитик. Запалвам колата и включвам климатичната инсталация. Тя блъвва отначало горещ, а миг по-късно леден въздух. Започвам да се успокоявам. Виждам лицето си в огледалото за обратно гледане. То представлява гротескна маска на страха.