— Какво ти става? — питам се на глас. — Я се стегни.
След известно време, когато съм се успокоила и овладяла в известна степен вътрешния трепет, подкарвам към къщи. Болката зад окото се е изострила донемайкъде.
Заварвам Грей край кухненската маса.
— Къде беше? — пита ме той с престорено небрежен глас.
Сигурна съм, че е забелязал липсата на вещите под кревата. Усещам притеснението му заради мен и нещата, които съм в състояние да сторя. Онова, което най-много харесвам у него, е способността му винаги да ми осигурява свобода, да ми оставя простор за съмнение.
— До магазина — отвръщам аз, като пускам върху плота пазарски найлонов плик с неща, от които нямам нужда — шампоани, лакове за нокти и други подобни. Той се изправя и се приближава до мен. Хвърля бърз поглед върху плика и аз знам, че не мога да го заблудя с безцелните си покупки. Хваща ме за ръка.
— Седни за малко — обажда се Грей, като сочи един стол.
Докато сядам, той плъзва върху масичката пред мен долнокачествено цветно изображение от принтер. Мъжът на него е с надупчена кожа на месесто лице, счупен нос и мъртъв, гаден поглед.
— Познаваш ли го? — пита Грей.
Болката в главата ми е вече толкова силна, че започва да ми се гади. Черна пелена се спуска над съзнанието ми.
Разтривам глава с пръсти.
— Не — отвръщам.
— Сигурна ли си?
Поглеждам отново, но не мога да фокусирам погледа си.
— Мисля, че не.
Той се настанява до мен и вперил поглед в образа, потупва с пръсти хартията.
— Отидох в офиса и се обадих на баща ти по една от специалните линии. Той ми описа неотдавнашния си посетител. Оказа се, че е оставил име и телефон. Името, разбира се, е измислено. Номерът е на пейджър. Името обаче, Бъди Браун, е едно от цял списък, използван от някой си Саймън Бригс. Той е ловец на глави. Не от ония, дето издирват нарушили условията на гаранцията заподозрени, а по-скоро нещо като частен детектив, но от безскрупулните. Такъв се наема, когато издирваш някого, без да се интересуваш в какво състояние ще ти го доставят. Списъкът на криминалните му изяви е дълъг и колоритен.
— Защо ще търси Офелия? — питам аз. Пронизалите стъклото на прозореца слънчеви лъчи са прекалено ярки и аз засланям очи с длан.
— Това именно трябва да установим — отвръща Грей. — Работата е там, че той май работи за другиго.
Взирам се в образа и отново затварям очи, за да ги разтрия.
— Какво ти е? — пита Грей след минутка. — Изглеждаш пребледняла. — Отпуска длан върху ръката ми.
— Просто главоболие. — Усещам погледа му, но отказвам да го срещна.
— Може да си го виждала, но да не си спомняш.
— Не — отвръщам аз, като отказвам да призная, че това е не само възможно, а и твърде вероятно, предвид първоначалната ми реакция на това лице. Отпускам глава в дланите си. Много ми идва. След миг ще се увия в пашкула на болката за дълги часове.
— Де да знам — признавам най-накрая.
Оставям Грей да ме заведе горе. Настанява ме в леглото и спуска щорите. Чувам го да търси хапчетата ми против мигрена в банята, да налива вода в чаша. Когато се връща при мен, аз сядам в леглото и гълтам лекарството. Много е добър в грижите по мен.
Този следобед на детектив Харисън най-подир му излиза късметът. В резултат от няколко телефонни разговора със служители в архивите на Оклахома, където е родена Ани Фаулър, по факса пристига копие от нейния смъртен акт. Загинала е заедно с невръстния си син при пътна катастрофа, само на двайсет и една годишна възраст.
— Цяла трагедия — споделя чиновничката, с която разговаря по телефона. — Ходеше на училище със собствения ми син.