— Това е ужасно — отзовава се детективът с усилие да не позволи на обзелата го радост да се прокрадне в гласа му. — Бихте ли ми казали как изглеждаше тя?
— Рижа коса и лунички, сладко миньонче, най-много метър и петдесет и пет, леко закръгленка. Прекрасно момиче. Наистина симпатична. — Това няма много общо с онази Ани Фаулър, която му е известна.
— Аз самият съм роден в малко градче — споделя детективът, макар това да не е точно така. По такъв начин предразполага хората, кара ги да се разприказват. — Знам колко тежко преживяват всички подобна трагедия.
— Точно така. Точно така — съгласна е служителката. Гласът е изпълнен с горест. — Родителите й не можаха да се оправят. — След малко добавя: — Защо се интересувате всъщност?
— Не мога да ви кажа много, госпожо — отвръща той, като имитира нейния вежлив тон. — Но имам известни основания да допусна, че някой се е възползвал от личните й данни, за да създаде нова самоличност. — В паузата долавя дълбока въздишка. — Имало ли е някакви запитвания във вашата служба по повод нейни лични документи, след като е загинала?
Имало е всъщност. Броени месеци след смъртта на Ани Фаулър в службата пристига някакъв младеж, който заявява, че е бил осиновен и е възможно Ани да е негова кръвна сестра.
— Той остана поразен, когато му съобщих за смъртта й. Но аз познавам родителите. Щях непременно да зная, ако са давали някога бебе за осиновяване. Няма начин. Както и да е, той поиска копия от кръщелното и смъртния акт. Нямах представа за какво са му, но това са общодостъпни документи.
— Спомняте ли си името му?
— Не, в никакъв случай. Но е възможно някъде да е записано. Да ви се обадя ли, ако го открия?
— Ще ви бъда признателен.
Този следобед детектив Харисън още не знае, че истинската Ани Фаулър загива само няколко месеца преди Офелия Марч да бъде убита при автомобилна катастрофа в Ню Мексико. Той не знае коя съм аз, нито какво скривам. Знае обаче коя не съм. Знае също, както това е известно на всеки комарджия миг преди да загуби всичко, че е на път да удари най-голямата печалба в своя живот.
21
По време на онази тягостна първа вечеря, която провеждаме четиримата след пристигането на Франк у дома, мама се суети, Марлоу е вперил поглед в масата, а аз съм вцепенена от страх, докато новодошлият си сипва в чинията и яде с видима наслада.
— Е, сега вече сме истинско семейство — оповестява майка ми, настанена до Франк край миниатюрната ламинирана маса в нашата каравана.
— Точно така — съгласява се Франк, като потупва ръката на мама. Тя му се умилква като домашна котка.
Аз съм така потисната, че дори нямам сили да я подиграя заради това. Единственото, което успявам да сторя, е да се взирам в ръцете му и си спомням изпълнения с мъка вой на Джанет Паркър. Нито за секунда не съм допускала, че Франк е невинен. Оправдателната му присъда се основава върху лошото професионално досие на разследващия полицай, който имал навика да подхвърля улики, както и върху показанията на очния лекар, за когото прокурорът заявява, че е подкупен. Франк извади невероятен късмет. А ръцете, които са отнели живота на неустановен брой жени в хода на годините, сега сипват картофено пюре в собствената ми чиния.
Франк е висок и мълчалив мъж с присвити сини очи и дълги пръсти. Русата му коса побелява, а тънките устни се губят в месестите черти на лицето. Говори тихо, с дрезгав глас, почти шепот. Оставям го да ме наблюдава, докато се храня.
— Метнала си се на майка си, момиче — нарушава най-накрая мълчанието той. Думите му прозвучават като предупреждение и аз усещам как космите по ръцете ми настръхват. Мама ми отправя отровен поглед. Казвам си, че трябва да бъда по-ниска от тревата.
Пред караваната са се събрали неколцина протестиращи — близки на негови жертви. Те скандират невисоко, но настоятелно: „Убиец! Убиец! Убиец!“. Всички се правим, че не чуваме.
— До края на седмицата се изнасяме оттук — съобщава Франк, като става и се изправя до прозореца. С вампирските си пръсти отдръпва пердето и тежко въздъхва с устремен навън поглед. Скандирането се усилва.
Спомням си, че в оня момент ми мина мисълта за това, че ако е невинен, няма начин да запази такова спокойствие. Щеше да възнегодува срещу извършваната спрямо него несправедливост. Но той е само леко раздразнен, може би отвратен, сякаш презира тяхната мъка и гняв. Това са емоции, които не разбира. Обръща се и забелязва моя втренчен поглед. Очите му са безизразни, празни, очертани от тъмни кръгове. Навеждам ме на мисълта за ямата, в която е спуснал тялото на Мелиса Паркър. В този поглед не може да се прочете абсолютно нищо.