— След седем месеца навършваш осемнайсет — промълвява той немощно. — Тогава ще можеш да си излезеш законно. Аз ще стана на толкова след месец и отивам в морската пехота. Там няма как да ме докопа.
Чувство за безнадеждност ме залива цялата и аз заравям разплакано лице във възглавницата. Той не прави опит да ме утеши. Седи си край мене, докато аз роня безутешни сълзи. Мисля си, че няма край натрупаната в мен мъка. Мисля си, че няма да ми стигнат сълзите, за да я изплача цялата.
И ето че чувам следното:
— Може би има един начин, Офелия. Питам се обаче дали ще намериш достатъчно сили.
Нещо в гласа му ме кара да настръхна, макар и донякъде обнадеждена.
— Какво имаш предвид? — питам аз все още с лице във възглавницата.
— Това е единственият начин — казва той, като се притиска към мен. Разтрива гърба ми с длан. За първи път ме докосва от седмици насам. Аз се изправям и се отпускам в обятията му, оставям го да ме прегърне. Толкова е приятно усещането отново да бъдеш близо до него, близо до някого.
— Не разбирам какво искаш да кажеш — повтарям аз.
Той се надвесва отгоре ми и ме целува. Тялото ми пламва от желание. Той се пъхва под завивките и започва да го опипва. Мама допуска грешка в това отношение. Никога не съм спала с Марлоу. Още съм девствена. Само се натискаме като луди. Сега виждам какво дете съм всъщност. Колко съм жадна за ласка. Нуждая се просто от физическа близост с някого. Тя ми заменя плътската любов. След няколко минути, докато съм още разгорещена и искаща, обзета от нужда, той се отдръпва.
— Няма да стане — казва Марлоу. — Още не си готова за това. Много си млада.
Той става от леглото и се връща при прозореца.
— На този ден след един месец вече няма да ме има — казва той.
— Не съм толкова млада — заявявам. Свивам се на кълбо, обхванала коленете с ръце. — Не ме оставяй сама.
Той се връща при леглото. Вдигам пръст и проследявам с него очертанията на устните му.
— Всичко бих сторила.
— Кажи го — настоява той.
— Аз ти принадлежа.
— Ани!
Събуждам се, за да усетя, че Грей ме разтърсва за раменете.
— Нищо няма. Събуди се.
Плувнала съм в пот. Сърцето ми бие като лудо. За щастие, болката в главата е поутихнала. Но се чувствам така изцедена, като да съм пробягала току-що сто километра.
— Какво стана? — питам напълно дезориентирана аз. Не мога да кажа даже нощ ли е, или ден.
— Сънуваше кошмар — отвръща той. Маха няколко мокри кичура коси от очите ми. — Какво точно сънува?
Мъча се да прогоня мъглата от съзнанието си, да задържа избледняващите образи от моя сън, които вече го напускат. Дръпвам се от Грей и паля лампата.
— Мисля, че започвам да си спомням — казвам аз.
Той ме гледа със смесица от страх и надежда в очите.
— Какво по-точно? Какво си спомняш?
— Не знам — отвръщам след известна пауза. Вече не ми се ще да споделя с него видяното в съня. Не искам да кажа какво си мисля, че може да съм направила.
— Кажи.
Затварям очи и се отпускам върху него.
— Грей, не си ли се питал какво би било да си женен за нормална жена?
Той се засмива.
— Бих умрял от скука.
— Сериозно говоря.
— Ти си нормална — отвръща той и се отдръпва малко, за да може да вижда лицето ми. — Нищо ти няма.
Чудя се как може да каже такова нещо и дали наистина си вярва. Усещам, че не мога да издържа на погледа му. Затова се отпускам отново върху него, та да не се налага да отклонявам очи.
— Тя не бива никога да узнае коя съм била и какво съм сторила — казвам аз със свряно в рамото му лице. — Не мога да позволя на Офелия да я докосне. Знаеш това, Грей.
— Офелия никога не е била проблем.
— Знаеш какво имам предвид.
— Знам — отвръща той. — Да, знам.
22
Когато хората си мислят за Флорида, те виждат в своето въображение портокали и розови фламинго, палмови дървета, плажове и синьо-зелен океан. Мислят си за Дисниленд и освежителни коктейли. Флорида е леконравна и натруфена, преизпълнена с кич на всяка крачка, тъкмо място за семейна ваканция. Всичко това го има, разбира се. Но тя крие варварско сърце, кипяща среда, която може лесно да избухне, ако не са желязото и бетонът, които ги държат в яка клетка. Тук има множество незасегнати от цивилизацията места: сенчести горички, дълбоки каверни в скалиста почва, стотици километри подземни проходи и пещери, огромни площи блата. Има части от Флорида, които светкавично възстановяват първоначалния си вид, стига да им се даде възможност. Техните мръсни, влажни пръсти ще се протегнат и ще ни стиснат в зловонен юмрук. Точно така се чувствам, когато мисля за своя живот.