Вървя из мола с Ела. Който и да ни погледне, ще си рече: ето ти две жени с много време и пари за прахосване. Хората ще си кажат, че нямаме друга грижа, освен тази да мамим мъжете си при всяка възможност, или да търсим нови лечения за болни от функционално разстройство на вниманието деца. Докато изучавам една безобразно скъпа ръчна чанта от витрината на „Гучи“, в ухото ми гръмва изстрел. Подушвам изгорял барут. Виждам гръдният кош на Франк Гиъри да се разкъсва, а сам той да пада по стълбището назад. Чувам мама да пищи. Не знам откъде пристигат тези кървави образи. Не знам дали не сънувам.
— Виждаш ми се нещо завеяна — обажда се Ела, когато сядаме за по кафе в ресторантската част. — Всичко наред ли е?
— Да — отговарям безгрижно. В съзнанието ми се е загнездил образът на Саймън Бригс. Той е главоболието, от което не мога да се отърва. Лицето му, тлъсто и грозно, ми е познато, без да го разпознавам. Толкова други неща не мога да си спомня — хора и събития се сипят между пръстите ми като ситен пясък. — Просто напоследък… не спя добре.
— Ами, най-вероятно — произнася тежката си присъда тя, — още си уплашена от кошмара на онази среща на плажа. И аз на твое място нямаше да мигна.
Уплашена. Пак тази дума.
— Навярно е така — съгласявам се безучастно аз.
И двете отпиваме от кафето.
Замълчавам за малко и казвам:
— Ще взема да изкарам един леководолазен курс.
Тя ме поглежда над ръба на чашката.
— Мислех, че те е страх от водата.
— Така е — признавам аз, като отпивам нова глътка от черната, нагарчаща течност. — Но дъщеря ми расте. Искам да й покажа, че страховете трябва да се надмогват.
Тя кимва предпазливо. Много е дипломатична. Никога не бърза да съди. Харесвам това й качество.
— Може би е по-добре да започнеш с уроци по плуване — подхвърля деликатно тя. — В басейн, нали разбираш?
— Огнено кръщение — отвръщам аз с усмивка.
Тя ми хвърля неуверен поглед.
— Добре, добре — бърза да успокои топката Ела.
— Ами — казвам аз като оставям с лек звън чашката си върху линийката, — тренировките започват именно в плувен басейн.
— Това е добре — отвръща тя весело. — Знаеш ли какво? Гордея се с тебе. Това е страхотно.
Телефонът й звънва и Ела го поднася към ухото си с извинителна усмивка към мен. По тона на гласа й познавам, че е съпругът. Гласът омеква. Извръща глава от мен. Аз гледам хората наоколо, мисля си за Грей, който се мъчи да установи кой ли ме издирва. Мисля си за Виктория, която е при баба и дядо. Броя часовете, които остават, докато отида да я взема от училище утре. Убивам времето. Би следвало да се прибера у дома и се отдам на медитация. Да разбера кой е тоя Саймън Бригс и каква е ролята му в моя живот. Но ми се струва, че някаква част от съзнанието ми не допуска това. Така поне смята моят психиатър.
— Трябва да поемам — казва Ела и захлопва мобифона. Изглежда напрегната.
— Станало ли е нещо? — питам нежно аз.
— Да — отвръща тя с изкуствен смях и леко махване на ръка. И двете сме лъжкини. Надявам се за нейно добро да лъже за по-малко ужасни неща от мен.
— Ами пантофите ти?
— Ще почакат засега — отвръща тя. — Идваш ли?
Поклащам бързо глава, допивам кафето и се изправям.
— Искам да купя някои неща за Виктория.
— Добре — казва Ела и пъха чантата си под мишница. — Жалко.
Махам й за довиждане.
— Не се безпокой за това.
Изглежда пребледняла и с леко зачервени очи. Тя никога не говори за съпруга си или за техните отношения, освен в най-широк контекст. Толкова е зает. Толкова много пътува. Много се грижи за мен. В негово присъствие изглежда напрегната и неспокойна.
Понякога срещите ни биват прекъсвани от неочаквани обаждания, като това сега. Акълът ми стига да не любопитствам. Предпочитам да не накърнявам хорските фасади. Така ограничавам донякъде възможността те да започнат да ровят около моята.