Тя хуква към паркинга, а аз гледам подпре й, докато се загубва напълно от погледа ми. Ще ми се да бях по-добра приятелка на Ела, но не съм.
Когато се обръщам, за да си взема чантата и пазарската торба, срещу себе си виждам детектив Рей Харисън. Стомахът ми се преобръща, когато съзирам израза на очите му. Те са гладни.
— Дайте да си поговорим, Ани.
— Следите ли ме? — питам аз. Гласът ми неволно скача с цяла октава и някаква жена от съседна маса се извръща да ме погледне.
— Не правете сцени — казва той с усмивка. — Не можете да си го позволите.
Усмихвам се в отговор и го оставям да ме хване под ръка. Вдигам торбите от пода и двамата се насочваме към изхода.
— Тази чанта, дето сте си я купила. Тя струва повече от домакинския бюджет на жена ми за цял месец.
В гласа му се долавя някаква смесица от смайване и укор. Аз замълчавам.
— Пазарът на военни наемници сигурно процъфтява.
Има предвид бизнеса на Дру и Грей, макар те самите да не използват подобни термини във връзка с него. И наистина, след 11 септември бизнесът, както той се изразява, цъфти.
— Една от най-големите трудности, свързани с полицейската професия, е това да гледаш как престъпниците живеят много по-добре от теб.
Вървим двамата между редиците паркирани коли. Не знам накъде сме тръгнали и най-накрая спирам. Нямам намерение да отида в пустата част на паркинга с този човек, полицай или не.
— Какво искате? — питам аз.
Той се оглежда. Наоколо гъмжи от народ. Хора щъкат насам-натам. Бутат детски и пазарски колички. Влизат и излизат с новите си коли. Той пуска ръката ми и, като пъха ръце в джобовете си, започва да се люлее на пръсти и пети. Не съм сигурна дали си дава сметка за това, но този навик го прави да изглежда по-млад и невинен.
Продължава с фалшивата си усмивка. Минувачите биха си казали, че сме просто двама съседи, случайно сблъскали се в мола, които сега си бъбрят най-приятелски. Усещам, че интересът му към мен не е професионален, не е законен. Ако беше така, отдавна да ми е нахлузил белезниците и подкарал към участъка със служебната си кола. Тези разсъждения не ми повдигат особено много духа.
— Искам да кажа, че целият ми живот преминава в тежък труд в името на семейството, данъците и старините. За всяка ваканция, за всеки нов уред или ремонт сме принудени да планираме и пестим, разбирате ли? И изведнъж, не щеш ли, влизам в гаража на някакъв престъпник, а вътре — джип за сто хиляди. Или пък виждам в къщурката му плосък екран и аудиосистема, които струват колкото годишната такса на детето ми в частно училище. И си казвам: Ето ти тук един, който не дава пет пари ни за закона, ни за човешкия живот, и пак си живурка като принца от приказките. Казвам ви, мога да пукна понякога заради подобни работи. Наистина.
Има нещо сълзливо в това иначе справедливо негодувание. Започвам да проумявам гледната му точка, но казаното не звучи някак си искрено.
— Какво искате? — повтарям въпроса си аз.
— Нека ви кажа едно-друго за Ани Фаулър. Тя е родена в малко градче в Оклахома, където прекарва целия си кратък живот до деня, в който става жертва заедно с детенцето си на някакъв пиян шофьор. Това се случва преди няколко години. Тя била добро момиче, хубаво и сладко. Спазвала всички правила, което не попречва на някакъв долен задник да я смете от лицето на земята, без капка уважение към нещо или някого. Ето, това имам предвид. То е, което ме съсипва, разбирате ли?
Сърцето ми подскача в гърлото, а стомахът се преобръща.
— А след това — продължава оня — над нея се извършва ново посегателство от страна на втора личност, също така лишена от уважение към живи и мъртви. Някой открадва самоличността на убитата. Някой, който има основание да се безпокои във връзка с миналото си, открадва номера на нейната социална осигуровка, за да започне нов живот. От какво ли бяга този човек, питам се аз? Или от кого? Трябва да е нещо доста опасно, каквото и да е то.
— Правите някаква грешка — уведомявам го аз. — Нямам и най-малка представа за какво говорите.
Той изважда слънчеви очила от джоба на ризата и си ги слага.
— Госпожо Пауърс — започва той със същата неискрена усмивка. Имам усещането, че всеки миг тя ще му разполови лицето. — Мога ли да ви наричам Ани? Ани, виждате ми се малко пребледняла. Няма да ви задържам. Сигурно искате да се приберете час по-скоро при семейството си.
Той се извръща и си тръгва. После спира и се връща назад. Мога да се обзаложа, че е изиграл стотици пъти тази сцена в своето въображение.