Аз кимвам и гриза ноктите си, нещо — което правя само когато говорим за миналото ми.
— Била сте на седемнайсет. Буквално захвърлена от бащата, изоставена от майката в емоционално отношение, убедена, че живеете под един покрив със сериен изнасилвач и убиец, който е на път да захване занаята на нова сметка и който може дори да убие вас самата. Била сте уплашена и лесно уязвима.
Кимам с неохота. Офелия е уплашена, но в същото време отчаяна, жадна за любов и внимание.
— Какво сте можела да направите в оня момент и не сте направила? — иска да знае психиатърът.
Все това правим двамата с него: преживяме миналото. Измисляме алтернативи за Офелия и ги отстрелваме като наредени празни бутилки. Докторът е на мнение, че съм крайно взискателна към нея. Той я смята за дете. Но не знае всичко, както и аз впрочем. Питам се дали не съм прекалено великодушна.
— Бих могла да отида в полицията.
Той кимва бавно и предпазливо.
— В очите на закона пастрокът е невинен. Не разполагате с никакви улики за това, че е сторил или се готви да стори нещо лошо. Какво мислите, че би могла да направи полицията?
Погледът ми изучава всичко наоколо, само не и него: дипломите по стените, пейзажа през прозореца, стъкленото преспапие върху бюрото, чиито полирани плоскости улавят слънчевата светлина и я отразяват върху стената във всички цветове на дъгата.
— Де да знам.
Той въздъхва и се размърдва върху креслото си. Зад гърба му, отвъд прозореца, слънцето бушува в цветна оргия — пурпур, оранжево, розово — върху повърхността на плавателния канал.
— И какво направихте?
— Не си спомням.
Той вдига ръка и започва да разтрива брадичката си. Триенето на грубата му кожа върху наболата четина по лицето предизвиква неприятен звук. Той ме наблюдава внимателно, сякаш много сериозно обмисля думите си, преди да ги произнесе.
— Не сте откровена с мен, Ани.
— Не помня — бързам да възразя аз. — Знаете това.
— Започвам да добивам усещането, че има много неща, които не споделяте. А това се отразява върху степента, в която мога да ви помогна.
Поклащам едва забележимо глава и свивам устни. Настъпва момент, дори не момент, а милисекунда, в течение на която допускам възможността да му разкрия всичко. Но мигът отминава в мълчание.
Той поглежда часовника си и става. Това означава, че сеансът е приключил.
— Не мога да помогна, ако отказвате да погледнете истината в очите. Разбирате ли?
— Разбирам — отвръщам аз, като също ставам и се отправям към вратата. Май отношенията ни отиват към своя край. Той не знае за Офелия. Не знае дори името й. Крила съм го от него. Дали не си мисли, че идвам при него за разтуха с измислената си история, колкото да загубя време и пари?
— Ще си видим ли идната седмица?
— Да. Идната седмица — казвам аз и кимвам. На прага спирам и се извръщам към него. Той е добър човек и опитен лекар. Знам, че е дал всичко от себе си, за да ми помогне. — Казах ли ви, че започнах леководолазен курс?
— Мислех, че ви е страх от водата — отвръща той с изненадана усмивка.
— Вие сте този, който непрестанно ми говори за необходимостта да се изправя срещу страховете си. Реших, че това е подходяща първа стъпка.
— Помага ли?
— Твърде рано е да се каже.
— Пазете се, Ани — казва той. Същото повтаря след всеки сеанс, но сега се мъча да доловя нещо повече от обикновено, някаква нотка на сбогуване.
Коридорът пред кабинета на доктора остава пуст, докато чакам да дойде асансьорът. Чувам електронните бипвания, когато кабината приближава с по един етаж към мен. Никога не срещам жива душа в този коридор. Никой не влиза и не излиза през останалите врати в него. Това обстоятелство не ми е изглеждало необичайно, но днес изглежда. Тишината е пълна, сякаш зад тези врати наистина няма абсолютно никого.
Вероятно досега не съм го забелязвала, защото всеки път напускам кабинета на доктора дълбоко потънала в собствените си мисли, но сега, докато тече вечността, през която асансьорът приближава, съм изпълнена с напрежение. Спрял е два етажа по-долу и не се издига повече. Изчаквам още малко, а сетне решавам да сляза до него пеша, но когато натискам дръжката на вратата към стълбището, тя се оказва заключена. Ясно е, че нямам друг избор, освен да дочакам мудния асансьор.
И сега чувам нещо. Не знам какво точно. Би могло да е вик или шум от паднал предмет. След това се разнасят ядосани гласове, само по няколко думи, а сетне всичко стихва, сякаш не е било, и аз не съм убедена, че съм чула каквото и да е. И тогава тръгвам назад към вратата на доктора.