Разбира се, асансьорът се възползва от това, за да пристигне. Чувам вратите да се отварят и затварят зад мен, влизам в чакалнята и леко почуквам по вратата на кабинета. Никой не отговаря, но аз знам, че е вътре — надали има втори изход. Дали пък не е в тоалетната? Долепвам ухо до вратата, изчаквам секунда, но отвътре не се чува нищо. Отново чукам. Вратата се открехва лекичко и аз й помагам несъзнателно.
— Докторе — обаждам се аз, — какво става?
Трябва ми малко време, за да осъзная разкрилата се пред очите ми картина. Докторът е рухнал върху бюрото си, а неговата повърхност е покрита с кръв, която капе по пода откъм едната страна. Върху прозоречното стъкло личи следата от артериален излив — грозна, призрачна арка на фона на залязващото слънце.
— Докторе — мълвя аз, като го приближавам. Гласът ми сякаш пристига откъм дъното на дълбок тунел. — Пол?
Приближавам тялото, като с мъка удържам порива да хукна в обратната посока. Докосвам шията му с длан. Няма пулс. Кожата е още топла, но той е мъртъв.
Опитвам да си поема дъх, но бронхите ми са парализирани от страх. Желанието да побягна става неудържимо, но в този миг виждам, че вратата на тоалетната е открехната и в нея свети. Струва ми се, че долавям някакво движение отвъд, но не съм сигурна.
Мозъкът ми е спрял. Адреналинът кипи и тялото ми поема контрол над нещата. Насочвам се към изхода, като не отделям поглед от светлия правоъгълник край вратата на банята. Не мисля нито за бедния доктор и неговия ужасяващ край, нито за оня, който би могъл още да се крие в банята. Мисля само за това, че трябва да се измъкна час по-скоро от кабинета. Няма как да помогна на убития и не мога да си позволя нова среща с полицията.
Движа се заднешком, с приковани към вратата на тоалетната очи. Тя започва да се отваря. Оставам като парализирана. Не мога да побягна. Само гледам как тя се отваря. Лицето й е бледо и сурово. Лицето на младата жена, която срещнах на партито у Ела. Цялата в кръв. В ръката си държи нож, а гърдите се надигат и отпускат под напора на тежко дишане. Гледаме се известно време. И тогава я познавам. Това е Офелия.
23
Вече е почти тъмно, когато се събуждам в колата си на паркинга пред сградата на доктора. Слънцето е изчезнало под линията на хоризонта, небосклонът е станал синьо-черен. Периферното ми зрение е почти парализирано от непоносима мигрена. Напрягам сили, за да се ориентирам, да отделя реалното от фантазията. Отново виждам лицето й, пропитите с кръв дрехи. Виждам моя доктор, проснат върху бюрото, от което по пода капе кръв.
Не съм обладана от ужаса, който би бил обясним в подобна ситуация. Чувствам се поразена, изтръпнала. Поглеждам часовника си. Изтекли са едва четирийсет минути от края на сеанса, което изглежда невероятно, предвид произтеклите от тогава събития. Върху жакета ми има голямо петно кръв, което е все още влажно, макар бързо да съхне. Измъквам се от дрехата и я смачквам на топка. Не искам да виждам кръвта. След това оставеният върху таблото клетъчен телефон започва да звъни. Включвам го.
— Здрасти, Ани.
Веднага разпознавам гласа. Детектив Харисън. Замълчавам.
— Чудех се, дали времето ви е стигнало за обмисляне на нещата.
— Защо ми причинявате това? — питам аз. Гласът ми прозвучава истерично дори в собствените ми уши. Цяла треперя, когато пъхам ключа в контакта. — Вие ли го извършихте?
Оттатък настава тишина, сякаш полицаят се мъчи да прецени думите и интонацията ми.
— Какво се е случило, Ани? — пита той. Звучи обяснимо загрижено. — Къде сте?
— Защо правите всичко това? — повтарям аз. Харисън трябва да е. Сторил го е по някакъв начин. Знае всичко за мен и иска да ме докара до лудост. — За пари ли? Ще получите колкото поискате.
— По-спокойно — обажда се той. Гласът му е кротък и увещаващ. Изглежда има опит в общуване с истерици. — Какво се е случило?
Нещо в този глас ми припомня какво точно съм харесала у неговия притежател през онази първа вечер. Макар да се опитва да съсипе живота ми, той е готов да отложи това за момента и отново бъде полицай, за да ми помогне. На път съм да разкажа за доктора, но понеже не съм сто процента сигурна, че е мъртъв, нито че не съм го убила именно аз, решавам да си затрая. Думите ми биха признали, че съм душевноболна или убийца, а може би двете заедно.