— Какво е станало, Ани? — пита с по-твърд глас той.
Но този глас е вече изтънял и далечен. Затварям апарата и го хвърлям върху седалката до себе си. Потеглям от паркинга и се насочвам към дома.
Пътят върху тясна дига, който води към нашето островче, не е особено натоварен тази вечер. Спирам за момент, грабвам жакета от седалката и като изтичвам до парапета, го запращам надолу. Гледам известно време как се плацика върху водната повърхност, а сетне тичам обратно в колата и потеглям. Твърде бързо. Видът на притаена край ограничителен знак патрулна кола ме кара да намаля скоростта до позволената.
Махвам с ръка на охраната, когато влизам през бариерата в нашето селище. Прозорци блестят в светлина, премигват телевизионни екрани, а на улицата все още играят деца, макар да се е стъмнило съвсем. Всичко е толкова спокойно, така нормално. Не ми е мястото тук. Никога не е било.
Паркирам колата в алеята и тръгвам към къщата, макар да ми се ще да затичам. Влязла вътре, чувам Грей да приготвя вечеря в кухнята.
— Закъсняваш — подвиква той с усмивка в гласа, когато ме чува да влизам.
Върху масата горят свещи, а в огромна тенджера на печката къкрят омари. Когато ме поглежда, усмивката му посърва, а лицето пребледнява. Краката ми се подгъват, когато протяга ръце към мен, и аз потъвам в обятията му.
— Какво е станало? — пита той. Уплашеното му лице показва колко зле изглеждам. — Какво е станало, по дяволите?
Събуждам се внезапно от шума на конете. Те са неспокойни, възбудени и шумни. За трети път ги чувам да се държат така, откак сме пристигнали. Първия път забелязаха пантера в имението на един съсед, а втория така и не разбрахме каква е причината за безпокойството на животните. Измъквам се изпод завивките и приближавам прозореца. Вратите на хамбара са отворени, камионетката на Франк работи на място със зейнал като хищна паст багажник.
Дръпвам се настрани и надничам иззад пердето. Не знам колко време съм стояла така, но накрая Франк се показва от тъмната вътрешност на хамбара. На ръце носи някакъв омотан в конски покривала вързоп. Огънат е цял под тежестта на товара, който пуска тромаво в багажника. Захлопва внимателно капака и поглежда към къщата. Има вид на човек, поразен от страхотна загуба. Сетне сяда зад волана и изчезва от погледа ми.
Стоя като вкаменена на мястото си. Цялото ми тяло трепери. Спомням си всичко, което ми е разказвал Марлоу. Някаква част от съзнанието ми не е повярвала… колекция дамски чантички, обувката, скорошните прокоби за „апетита“ на Франк, който не може да се сдържа още дълго време.
Сега виждам Марлоу да излиза от хамбара. Носи чувал за боклук. Затваря вратите и ги заключва. След това се обръща и вдига глава към моя прозорец. Може да е усетил погледа ми. Сигурна съм, че не може да ме види на мястото, което съм заела. Но нещо в израза на лицето му ми подсказва, че знае. Знае къде съм.
Скачам обратно в леглото, завивам се презглава и затварям очи. Контролирам дишането си. Внимавам да бъде дълбоко и равномерно. След малко чувам стълбите да скърцат под тежестта на Марлоу. Дръжката на вратата ми започва да се завърта. Мъча се с все сили да овладея треперенето на тялото си, да потисна порива да закрещя, когато вратата се открехва съвсем леко. Миговете се точат един подир друг, докато чакам да влезе или да произнесе името ми. Но това не става. След малко го чувам да си тръгва обратно по стълбите надолу.
Когато решавам, че е безопасно, хуквам към стаята на мама. Сигурна съм, че ще заваря празно легло. Но когато влетявам в стаята, тя спи като пън, неусетила нищо от ужасните събития. Мисля си да я събудя, да й разкажа какво съм видяла, но не го правя. Връщам се в собственото си легло и се просвам там с широко отворени очи, заслушана в звуците на нощта. Франк се прибира едва призори.
24
Няколко часа по-късно двамата с Грей се връщаме в кабинета на доктора. Разказала съм всичко, което се е случило. Обсъдили сме хиляди пъти всяка подробност. Накарал ме е да се изкъпя и докато аз трия до болезнено червено кожата си под горещата струя на душа, Грей унищожава дрехите ми. Питам се защо го прави: дали наистина допуска възможността аз да съм убила доктора? Не задавам въпроси.
Оставяме колата на вече празния паркинг. Очаквам да заварим куп полицейски коли, линейки, както и автомобили на медиите. Очаквам да видя инспектор Харисън. Вместо всичко това заварвам море от асфалт, проснато чак до плавателния канал. Високите улични лампи хвърлят призрачна, жълтеникава светлина, когато Грей паркира колата. Стомахът ми се бунтува. Няколко прозореца на офиссградата все още светят. Нощен дежурен седи на рецепцията и чете евтин роман.