— Този указател има вид на съвсем нов — отбелязва Грей. — Кога е печатан?
Пазачът свива рамене.
— Новичък изглежда — съгласява се той, като наднича над рамото на Грей. — Може да се е преместил. Де да знам.
— Вие лично познавате ли го? — намесвам се аз. — Доктор Браун?
Той поклаща глава.
— Само че аз съм винаги нощна смяна. Пристигам по време, когато повечето кабинети са вече заключени. Всъщност никого не познавам от работещите в тази сграда.
Мъжът ме гледа вече със съжаление. Взема листче от чекмеджето и надрасква отгоре му име и номер.
— Някой да е изнасял нещо от тук през последните няколко часа? — питам аз, като полагам неимоверно усилие да не допусна истерични нотки в гласа си. Налагам върху лицето си маска на пълно спокойствие. Научила съм се в подобни моменти да скривам под спокойна повърхност бушуващите недра. Животните винаги прикриват своя страх или болест — природата не допуска безнаказани прояви на слабост.
— Не, не. Нищо подобно не е ставало тази вечер — отвръща мъжът, като ми подава листчето. — Това е номерът на дневния портиер. Той трябва да знае повече.
Грей му благодари и ние си тръгваме. Мълчим по пътя до колата — никой от двамата не знае какво да каже. Сядаме и продължаваме да мълчим известно време. Разглеждам таблото, понеже няма накъде другаде да насоча поглед. Не мога да се насиля да погледна Грей в очите.
— Не съм го измислила този доктор — обаждам се най-накрая аз. — Нито пък случилото се при него днес.
— Знам — отвръща Грей малко прибързано. Навярно иска да ме успокои. Отпуска длан върху бедрото ми. Когато намирам сили да срещна погледа му, съзирам в него любов. Това кара мускулите по гърба ми да се отпуснат, а дишането — да се успокои.
— Видях я — казвам аз, спомнила си този образ и цяла потръпваща. — Видях Офелия.
Тревогата вече се е настанила във всяка гънка от лицето му.
— Видяла си някого — отвръща той. — В ужаса на момента въображението ти си прави шеги с теб.
— Виждала съм я и преди това на едно парти и на улицата. Само че тогава не можах да я позная.
Той мести ръка от крака върху рамото ми и леко ме стиска.
— Какво говориш, Ани? Ти самата си Офелия. Тя не е някаква различна личност.
— Знам — сопвам се аз.
— Какви ги говориш тогава?
Поемам дълбоко дъх.
— Нищо, не знам.
— Нямаше прах по рамката на прозореца — отбелязва той, като променя темата. Не иска да говорим за Офелия. Иска да боравим с факти, с емпирични дадености, а не с духове и халюцинации. — Ако помещението е било празно седмици наред, щеше да има прах.
— Така ли? — възкликвам аз, усетила надеждата да разхлабва малко скобата около гърдите ми. — Какво ще рече това?
— Би могло да означава, че там е станало нещо днес, а след това някой е изнесъл мебелите и е почистил основно. — Грей издиша шумно. Дали вярва на думите си, или ги казва, за да ме успокои? Не знам и не питам.
Както и да е, сещам се какво мисли той. Иска да му позволя да се срещне с доктора. Но аз никога не съм допускала това. Не искам сегашният ми щастлив домашен живот да се докосва по какъвто и да било начин до кошмара на миналото ми. А може би точно в това се състои цялата ми глупост: да повярвам, че е възможно да разделя отделните си части, да предпазя личността, която съм днес, от пагубното влияние на онази, която съм била… особено предвид обстоятелството, че сегашната ми личност е измислена, създадена, с цел да избягам от собственото си сърце, от миналото и делата си.
Ти ми принадлежиш. Но не гласа на Марлоу чувам сега. Този е на Офелия.
25
Те стоят на пътя в дъжд и пек, в буря и гръм, вдигнали плакати с образи на своите дъщери, сестри, майки и скандират: „Убиец! Убиец! Убиец!“ Внимават да остават в чертите на общинския път. В повечето случаи не са склонни към насилие. Независимо от това, полицията би могла да разпръсне групата, наречена „Близки на загиналите от ръката на Франк Гиъри жертви“, но не го прави. Жителите на нашия нов град не проявяват особена симпатия към Франк. Нито пък полицията.
Виждам ги, когато тръгвам за училище сутрин, и обикновено когато се прибирам привечер. Те изглежда действат на смени, едни и същи десет или петнайсет души, които заемат местата си на пътя, точно срещу нашата ферма. На два пъти виждам Джанет Паркър, която изглежда още по-изпита и сбръчкана, отколкото бе онзи път пред караваната. Мъката и болката я изяждат и тя постепенно изчезва. Всеки път, когато я видя, си спомням за дъщерята, пусната от Франк в мътната вода.