Правя се на ни лук яла, ни лук мирисала, макар главата ми да бръмчи от последните събития. Изигравам цял театър за Виктория, която се устремява към мен, забелязала, че я чакам край колата след училище. Притискам я силно, докато започва да се усуква в обятията ми и да се кикоти високо:
— Мами, ще ме смачкаш на пихтия!
В колата разправя надълго и широко за принцеси и замъци, страхотни образи от рисувани филми, бургери и пържени картофи, както и за огромното й легло в дома на Дру и Вивиан. Като я слушам, започвам да забравям мрачните образи на Саймън Бригс, мъжа от плажа или заклания психоаналитик. Искам да участвам в радостта на своята щерка. Но не мога. Сигурна съм, че тя долавя това, защото ентусиазмът й стихва и тя спира повествованието.
Вероятно по същото време, докато возя Виктория към къщи, детектив Харисън прави онези асоциации, до които Грей е убеден, че не може да достигне. Има нещо, което може да свърже Ани Фаулър с Офелия Марч. И то трябва да е съвсем очевидно, след като е самият Грей. Статиите, в които се ровех, за да търся път към черните полета на своето съзнание, са горе-долу същите, с които се запознава Харисън в процеса на разучаване на личността Грей Пауърс. Естествено, има цял куп материали, свързани с военната кариера на Грей като високо декориран офицер от Специалните части на Морската пехота, а също и такива, посветени на „Пауърс и Паурс“, както и на дейността на подобни фирми по принцип. Но с малко упоритост детективът попада и на следната статия:
Офелия Марч, смятана за отвлечена от Марлоу или пък за негова съучастница, също загива.
Полицаят би могъл да мине метър и тази статия, но не и снимката на самата Офелия, която мигом разпознава. И вече не му е трудно да научи всичко за моето грозно минало.
Може би причината е изчезването (смъртта? убийството?) на моя (въображаем?) психоаналитик или обстоятелството, че усещам дъха на Харисън върху врата си. А може би се крие, както твърди моят доктор, в това, че вече съм готова да се изправя лице в лице срещу обстоятелства, останали дълбоко заровени в моето подсъзнание. Каквато и да е причината, отделните проблясъци, които съм имала, подобните на сънувани образи започват да се навързват едни с друг. Празнотите започват да се изпълват.
То не е толкова драматично, колкото съм си представяла, това завръщане на моето отдавна забравено минало. Очаквах да бъда сразена, да легна в постелята абсолютно безпомощна и омаломощена, докато спомените минават през съзнанието ми като подивели коне. Но то повече прилича на отново гледан черно-бял филм на ужасите, видян за първи път в детските години: образите са познати, но прекалено зърнести и лишени от сила, за да бъдат истински плашещи.
След като слагам Виктория да си легне първата вечер, започвам да си спомням. Затъквам небесносините завивки под телцето й, а после оставам край нея, докато се унесе в безметежен сън, гледам нежното движение на гърдите, докато диша. Когато се надигам безшумно и понечвам да изляза, чувам сънен гласец: „Искам си бебето.“ Откривам Клод на пода и го полагам редом с нея, но тя вече спи дълбоко. Докато напускам стаята, чувам гласа на Джанет Паркър, който кънти с непреодолима сила в ушите ми. Стигнала собствената си стая, съзнанието ми е отнесено далеч назад, в места, останали недосегаеми за мен цяла вечност.
Виждам Марлоу да излиза от къщи същата вечер. Нахлузил е слушалки на главата си и изчезва между дърветата. Както обикновено, Франк го няма, а мама е изпаднала във вцепенение пред телевизора. Не си ли задаваш въпроса къде ходи Франк нощем? — пита Марлоу. — Ходи на лов. Проследявам го без усилие. Виждам масивната му фигура да напредва бързо между дърветата. Във въздуха долавям лютивия дим от цигарата му.
Върви страшно дълго и страшно бързо. Вече не ми се вярва, че ще успея да го следвам. Докато реши да спре, аз съм останала без дъх и цяла плувнала в пот. Комарите си устройват истински пир по врата и глезените ми.
Стига до някакво поточе и нагазва в него. През дърветата съзирам каравана, поставена върху бетонни блокчета, ръждиво съоръжение, подобно на онова, в което самите ние живяхме с мама. Отваря вратата и хлътва вътре. Забелязвам светлина. Стоя в тъмното и не знам да продължа ли, или да се връщам назад. Понечвам да приближа караваната, когато той се появява отново. Връща се край поточето и кляка на брега. Вперва поглед във водата, сякаш се наслаждава на собственото си отражение. Приближавам го.